Изобщо не се държеше на разстояние, както бях предполагал, и дори кожата на старец като мен настръхна от вълнение само задето седях в една кола с нея. В Сузана имаше нещо наистина завладяващо, сякаш бе видяла всичко, което можеше да се види на този свят. И, разбира се, беше истинско удоволствие дори само да я гледа човек – все едно че беше някоя картина или нещо от този род. Прииска ми се да бях по-млад. Само за момент, наистина, после отново се съвзех и продължих да се наслаждавам на пътуването в студената февруарска вечер.
Виждах, че старецът е малко изморен от цялото това приказване, и му предложих да се разделим и да се срещнем пак на следващия ден, за да имам време да си направя записките. Около осем часа на другата вечер отново се видяхме в бара и аз взех бира за себе си и уиски за него.
– Докъде бях стигнал? – попита ме той, докато се настанявахме в сепарето.
– До пътуването ти заедно със Сузана Бентийн и Марси и Клод Инглиш към Ливърмор, за да присъствате на събранието.
Той кимна, сръбна от уискито си и сложи в ред мислите си.
– Във физкултурния салон на гимназията в Ливърмор беше топло и не ухаеше много приятно. Радиаторите съскаха, хората си правеха вятър. По желание на присъстващите училищният портиер отвори страничните врати, за да влезе малко чист въздух. Но онези, които седяха до вратите, започнаха да се оплакват, че става течение, така че той отново ги затвори, принуждавайки триста и петдесетте души вътре да пълнят дробовете си с витаещата из въздуха алчност, враждебност към Карлайл Макмилън и миризма на стари бандажи.
Правилникът на събранието бе също толкова задушен, колкото и въздухът в салона. На всеки бяха отпуснати по деветдесет секунди за изказване, еднократно, и по този начин всяка искрена дискусия бе убита още в зародиш.
Започна се с изявление, прочетено от някой си Хокинс – Магистралния Боб, който отпи глътка вода от чашата пред себе си и се представи като вицепрезидент на Обединението на главните предприемачи от щата. Той подчерта, че всеки похарчен долар ще доведе до печалба от двеста и седемдесет долара поради онова, което нарече "ефект на възвръщаемост". Също така отбеляза, че всеки милион, похарчен за строителството на магистралата, ще осигури работа на шейсет и седем души или че дори само при процеса на строене в щата ще се отворят нови четири хиляди и петстотин работни места. Завърши с думите: "Няма съмнение, че огромната движеща машина на нашата икономика е строителството. То е истински катализатор на икономическата изгода."
Тук се надигна Клод Инглиш и попита защо, ако строителството води до толкова добри неща, правителството не вземе да построи няколко пирамиди и така да реши проблемите на всички. Голяма част от публиката избухна в смях, макар да знаеха, че Клод не беше съгласен с проекта за магистралата. И все пак той бе един от тях и малката му шега се прие добре. Водещият удари с чукчето си по масата и призова към спазване на реда.
След силното потупване на Магистралния Боб по гърдите и забележката на Клод публиката бе залята с изявления от всички възможни висши инстанции, подкрепящи строителството на магистралата. Бил Фланиган от Корпорацията за благоустройство и развитие на високопланинските плата изглеждаше много сериозен, когато заяви, че неговата група внимателно е претеглила всички плюсове и минуси на проекта, преди да изразят своето одобрение, и после добави, че всъщност минусите не били кой знае колко, ако изобщо имало такива.
Тогава стана Марси Инглиш и хвърли едно хубаво и лепкаво лайно в лицата на експертите. Гласът ѝ леко потрепваше, защото Марси не беше свикнала да говори пред публика. Основният ѝ аргумент бе, че трябва да се запази индивидуалното стопанство, а не да се отнема земята от собствениците ѝ, за да се строят пътища. Водещият се усмихна и ѝ благодари за това въведение, както той го нарече, и ѝ напомни, че Бюрото по развитие на животновъдството твърдо подкрепя проекта, после се огледа за следващата жертва.
В продължение на няколко секунди цареше тишина. После Карлайл Макмилън, който изглеждаше ужасно уморен от всичките си опити да се бори срещу магистралата и едновременно с това да си изкарва прехраната, стана, представи се, както си му беше редът, и извади скрития си коз. Просто помоли експертите да докажат, че избраният маршрут е най-добрият, и се базира на критериите, които те самите са определили в том дванайсети от Доклада. Беше се сдобил с копие от Доклада, с всичките му петнайсет тома, и бе прекарал много часове в четене и изчисления, използвайки инструкциите, дадени му от професора от Станфорд, както сам той по-късно призна.
Читать дальше