Робърт Уолър - Танго

За момент Гели замълча, после заговори тихо, преминавайки в отбранително положение:

– Наистина е доста сложно, Карлайл. Ти можеш да вземеш инструментите си и просто да се преместиш там, където има работа за теб. Много от нас не могат да си го позволят, а ние също трябва да оцеляваме. Не мога да взема земята си и да я преместя, а съм на косъм от банкрута. Телма не може да вземе "Дани" и да го премести. Ти можеш да си построиш друга къща, нали така?

– Аз да, но ястребите на Тимерман – не.

– Но ако се стигне дотам да се преценява дали да се предпочете оцеляването на птиците или на хората...

Той я прекъсна:

– Отново ще кажа същото, Гели. Магистралата няма да помогне нито на "Дани", нито на Саламандър. Ако някой друг освен предприемачите, циментовата индустрия, ти и Аксел – ако намерението му е да продава, макар че той едва ли има друг избор – спечели от цялата тази работа, това ще са градовете, които и без това се справят добре, както и "Стъки", "Рамада" и "Тексако", и останалата част от тази петролна шайка, възнамеряваща да хомогенизира планетата.

– Това е единственият шанс за нашия град, Карлайл. На какво друго бихме могли да се надяваме?

– Ако бях експерт по тези въпроси, пред вратата ми щеше да има опашка, дълга чак до Йелоустоун. Знам само две неща със сигурност. Първо, магистралата по-скоро ще навреди, отколкото ще помогне на Саламандър. Второ, в този проект има нещо гнило. Зад всички фанфари дочувам лошо изпълнена музика. Чувствам го дълбоко в себе си и знам, че то със сигурност няма да доведе повече клиенти в "Дани".

От другата страна на шосето ястребите на Тимерман се връщаха у дома след дълъг изморителен ден. В мрака се носеше песента на щурчетата, въздухът беше хладен и Карлайл извърна взор на запад през перфектно обрамчения си прозорец към розовооранжевия залез.

– Гели, признавам, не съм предубеден към подобни неща, но в това, което се случва в момента, има нещо наистина много изкуствено – не само в тази глупост с магистралата, но и по отношение на целия район. Магистрали, набързо построени лоши конструкции, които минават за нови къщи, заведения за бързо хранене, предлагащи боклуци, огромни търговски центрове, пълни с джунджурии, от които никой няма нужда – всичко това. Капитализмът се е обърнал на джунджуризъм и ние съсипваме тази държава.

Сега Карлайл беше в стихията си, гневен, ядосан на Гели, на целия свят.

– Някой е успял да ни убеди, че повече значи по-хубаво, но никой не си задава въпроса повече от какво? Просто повече. Повече е по-добре, защото по-малко е по-лошо и спорът, изглежда, свършва тук. Мислим си, че знаем какво правим, но, изглежда, надценяваме способността си да разбираме какво всъщност правим и не си даваме сметка за последствията в дългосрочен план. Имаме нужда от Министерство на Вечността или нещо от този род, хора, които да се грижат за бъдещето. Не знам, не виждам никакъв смисъл в това, което се случва. Единственото, което знам, е, че тази държава е загубила способността си да се бунтува, да изразява гнева си. Аз обаче не съм. Ще се боря срещу тази магистрала както заради себе си, така и заради ястребите на Тимерман, но най-вече заради тях.

Гели отново замълча, по линията се разнесе шум. Въпреки това Карлайл чуваше дишането ѝ – тя очевидно мислеше, подбираше внимателно думите си.

– Не знам какво да ти кажа, Карлайл. Ужасно съжалявам, наистина, заради онова, което може да се случи с монумента на Коуди. Ти създаде рай за себе си и аз наистина плача, когато си представям как магистралата минава през него и го разрушава. Но за разлика от теб не тая в себе си гняв заради посоката, в която се движи светът. Не съм достатъчно силна, за да променя тези неща, дори и да исках. Ще ми се да бях там, за да мога да те прегърна, но утре имам изпит.

– Е, магистралата ще реши поне твоя проблем, Гели, ще можеш да продадеш земята си. Една добра последица от цялата тази лудост.

– Какво мислиш да правиш?

– Не знам. В Станфорд има един професор, който, изглежда, е истински боец, що се отнася до неща от този род. Миналото лято четох статия за него в университетското списание. Мисля да му се обадя.

– Трябва да вървя да уча за изпита. Можеш ли да дойдеш този уикенд?

– Не знам. И честно казано, едва ли съм приятна компания точно сега. Така че може би ще е най-добре да не идвам. Ще ти позвъня, ако променя намеренията си.

– Добре – рече тъжно тя. – Имам планове за събота вечер, но ще ги отменя, ако решиш да наминеш. Карлайл...