Робърт Уолър - Танго

Биологът се опита да протестира, но Карлайл го прекъсна:

– Слушай, Мур, ти си този, който ги идентифицира с положителност. Аз просто предполагах. Нямам никакви претенции към откритието, а на теб то може би ще ти донесе някаква полза, докато на мен – никаква. Просто кажи, че един приятел е решил да ти покаже някакви ястреби в горичката отсреща и твоята интуиция на учен е свършила останалото.

– О, но на мен не ми се струва редно! – Даръл Мур изглеждаше смаян.

– Добре, тогава отричам, че изобщо съм забелязал тези птици, преди ти да се появиш тук. Те са изцяло твои. Примири се с това.

– Аз... Благодаря ти, Карлайл. Ако наистина така искаш...

– Така искам. Сега се обади на твоя експерт и напишете съвместен доклад с него или нея. Добре ще се позабавлявате. Аз също, но по свой собствен начин.

Известно време по шосето пред монумента на Коуди се вдигаше доста прах – предимно от пикапи и джипове с логото на един или друг научен институт отстрани. Карлайл започна да се опасява, че това раздвижване може да притесни ястребите и Мур беше съгласен с него, така че стори всичко по силите си да ограничи потока от експерти орнитолози.

Естествено написаха се доклади за новото откритие, но точното място, където беше направено то, не се посочваше в интерес на запазването на вероятно последните оцелели представители от рода на тези дребни хищни птици. А на Карлайл вече не му се налагаше да моли разни учени, понесли тетрадки и по-дълги от ръката му фотообективи, да преместят колите си, за да може да ползва алеята към къщата си.

Карлайл и Мур решиха да закупят парцела, на който се намираше горичката с ястребите. Оказа се, че земята е държавна собственост и не се продава. Но наоколо беше спокойно и ястребите изглеждаха доволни, така че Карлайл и Мур преустановиха усилията си в тази насока. Мур обаче започна съвместна работа с Коалицията за защита на грабливите птици по вкарването на ястребите на Тимерман в книгата на застрашените от изчезване видове.

Орнитолозите предполагаха, че щом съществува една двойка от този вид, то по всяка вероятност имаше и още. След усърдно издирване на около сто и петдесет километра от Йеркс Каунти бяха открити още две двойки. Това беше всичко: шест възрастни и техните малки, общо петнайсет птици. Оцеляването на малките ястребчета беше като неуловима езда на гърба на водни кончета.

Карлайл беше щастлив. Имаше Гели и вършеше полезни дела. Над главата му кръжаха ястребите на Тимерман, на верандата му се излежаваше Боклукчийски камион. Имаше песни, които да пее. Освен това, ако трябваше да бъде пределно откровен, от време на време продължаваше да си мисли за Сузана Бентийн. Така беше с всички мъже. А Сузана Бентийн определено бе жена, за която си струваше да се мисли. Докато работеха по аранжирането на зимната му градина, тя и Гели се бяха сприятелили. Понякога, когато се прибираше от някой обект във Фолс Сити в летния здрач, Карлайл заварваше двете в джакузито на верандата, с чаши вино в ръка, и Боклукчийски камион – раздразнен от присъствието им.

Що се отнасяше до Сузанината голота, всеки път, когато имаше опасност да я зърне, Карлайл извръщаше очи – главно с цел да предпази себе си, не толкова от приличие. Онези усещания от преди година, докато бе наблюдавал танца ѝ по прогонването на злите духове от къщата му и заместването им с добри, не бяха го напуснали. Гели бе едно, Сузана – съвсем друго. Не по-добро, казваше си той, просто различно. Веднъж, за частица от секундата, улови погледа ѝ върху себе си. Когато очите им се срещнаха, той извърна своите встрани.

По-късно Сузана и Гели се появяваха на верандата облечени, с гузно и същевременно весело изражение по лицата. Сузана винаги молеше Карлайл да изпее някоя песен и той сваляше банджото от стената и настройваше неуверения си баритон. Често от мрака изникваше индианецът и четиримата сядаха да гледат ястребите и Боклукчийски камион, който правеше дежурната си вечерна обиколка из имота.

Карлайл бе пленен от историите и легендите за Хълма на вълка. През един дъждовен летен ден, малко преди Гели да замине за Спеърфиш, двамата спряха пикапа и прекосиха високата трева към хълма, разположен на километър и половина навътре от шосето. Денят беше подобен на първия ден на Карлайл в Йеркс Каунти. Пред лицето на хълма се движеха ниски облаци и струи студен дъжд.

– Къде са погребалните могили? – попита Карлайл.

– Мисля, че са от другата страна. – Гели придърпа качулката на якето си и потрепери. – Карлайл, от това място ме побиват тръпки. Съвсем близо е до лобното място на Джак и това допълнително опъва нервите ми.