Робърт Уолър - Танго

Вдигна поглед към мен.

– Боже, как я обичах! Казваше се Амели. Тя също ме обичаше. Но Айк ни изпрати в Германия и мина много време, преди да успея отново да видя Париж. Търсих я, цели два месеца я търсих, но не успях да я открия.

Така завършва историята за голямата страст на моя живот. О, аз, естествено, се ожених за едно момиче от Ливърмор, роди ни се дъщеря. Но не беше същото. Никога не беше същото, както по времето, когато лежах в един парижки таван в един студен дъждовен ден и държах в прегръдките си една жена, заради която бих се изправил сам срещу цялата германска армия. Никога вече не беше същото.

Така че много ми харесваше, когато Гейб свиреше танго. Слушах и гледах надолу към Главната улица на Саламандър и отвъд нея, към тежкия синкав мрак, спускащ се наоколо. Мислех за Амели и си спомнях какво е да си млад, от покривите да се стичат плътни струи дъжд, а наоколо да се носи музика.

Гейб обичаше да изпълнява "Есенни листа", която е по-нова версия на една френска песен. Изпълняваше я наистина нежно, наистина тъжно. Тогава лягах в леглото си. Лежах там и си спомнях Амели и Париж, връщах си усещането за топлото ѝ тяло до моето и се чудех дали е все още жива и какво може да прави в този момент, а очите ми леко се навлажняваха, докато се унасях в сън... мислейки как някак си всичко ми се беше изплъзнало.

Началото на лятото. Карлайл почти бе завършил къщата, оставаше му само малко работа по водопроводната и електрическата инсталация, които искаше да завърши, преди да отвори къщата за посетители. Това му осигури повече време за Гели и за разни други неща, които му се бяха въртели из главата. През пролетта бе попаднал на схеми за изработване на петструнно банджо в един брой на "Мадър Ърс Нюз". Изработи прототип, проучи го основно и внесе някои подобрения. На една разпродажба на вещи втора употреба в Саламандър бе открил старо четириструнно банджо "Гибсън". Той го разглоби на съставните му части, за да вземе пръстена, през който минават струните, и да го монтира към изработеното от него ламинирано тяло от кленово дърво, както и да приключи работата си със струга, който взел под наем за един ден. Дръжката бе от гравирано парче махагон, което бе намерил на един строеж във Фолс Сити. Постави прагчето за позициите с точност до милиметър.

Звучеше доста добре – всъщност наистина добре, – въпреки че Карлайл не умееше да свири хубаво, тъй като се учеше от книгите и касетите, които си беше поръчал. Все пак, изглежда, свиренето му бе достатъчно добро за Боклукчийски камион, понеже котаракът не се оплакваше много. Гели също обичаше да го слуша как свири и пее в съботните вечери, след като двамата бяха изпили по някоя и друга бира.

Както беше казал и старецът, Карлайл бе завладян от музиката на Гейб О'Рурк. През по-голямата част от съботните вечери Гейб довеждаше в кръчмата на Лерой и един китарист, който се справяше наистина добре. Двамата бяха изкусни музиканти, което едновременно изненадваше и радваше Карлайл, и накрая той реши, че е подценил възможностите, които криеха високопланинските плата.

Гейб и китаристът изпълняваха предимно мелодии, известни на местните, но от време на време се запъваха и засвирваха – първия път Карлайл не можа да повярва на ушите си! – танго. Истинско танго от улиците, директно от кафенетата на Аржентина и Париж звучеше не другаде, а в кръчмата на Лерой в Саламандър!

В ранните години на Карлайл в дома на Уин Макмилън в Мендосино понякога се появяваше един човек на име Луис. Луис беше професионален танцьор на танго – от прилизаната с брилянтин черна коса до арогантното държание. Една вечер, докато дъвчеше червена захарна пръчка, Карлайл бе чул обясненията му за това, че тангото било танц с универсално значение.

Според Луис движенията на тангото изразявали доминирането на мъжа над жената и че това доминиране се простирало чак до бруталното отношение на мъжете спрямо природата, контрастиращо с майчинските инстинкти на жените. Още преди да е свършил, Луис вече бе развил една малко несвързана теория за това как цялата история и поведение на божественото пространство биха могли да се основават на уникалните движения на тангото.

Карлайл беше единайсетгодишен, когато изслуша лекцията на Луис и видя нагледното му доказателство в потвърждение на новосъздадената от него теория. Партньор на Луис беше една пищна художничка, която бе повече от готова да доминират над нея или поне така изглеждаше в неопитните очи на Карлайл. Когато се връщаше към този си спомен, Карлайл си даваше сметка, че онова, което най-много го беше впечатлило, бе собствената теория на Луис за макрокосмоса. Тя със сигурност беше напълно различна от онова, което бе чувал някога да споменават учителите му по естествени науки, но Луис поне си имаше теория. Своя теория. Дали сериозните учени щяха да я приемат, или не – това беше отделен въпрос, но тя, изглежда, бе успяла да впечатли приятелите на Уин Макмилън.