Робърт Уолър - Танго

С ръка на бузата му, Гели рече:

– Карлайл, изкарахме една прекрасна година заедно и щом не може да съм аз, радвам се, че е Сузана.

Каза му, че животът ѝ се развива добре, и той ѝ повярва. Имала връзка с мениджъра на мотела, пристигнал от Далас, за да избяга от болезнените спомени за един неприятен развод, и двамата мислели да се сгодят. Обеща да изпрати покана за сватбата си на Сузана и Карлайл, ако нещата стигнеха дотам. Той отвърна, че ще им е приятно да присъстват на събитието.

Тя го погледна, а лицето ѝ беше сериозно.

– Карлайл, магистралата изобщо не помогна на Саламандър. Всъщност точно обратното – причини на града доста вреди. Просто направи по-лесно придвижването на хората до Фолс Сити, за да си купуват банани оттам, защото са с десет цента по-евтини. Изобщо ли не се замислят за амортизирането на колите си, както и за стойността на своето собствено време и за цената на бензина?

Карлайл замълча и тя се засмя, сменяйки темата:

– Чу ли за папагала на Лерой?

Карлайл поклати отрицателно глава.

– Ами нека ти разкажа малко предистория, в такъв случай. Както знаеш, в продължение на години Лерой наблюдаваше как бизнесът му запада и не спираше да мисли за начини да го посъживи малко. Именно затова наемаше Гейб да свири в събота вечер.

След като прецени, че Гейб му излиза твърде скъпо, стигна до идеята да използва мегафон, за да развлича клиентите си. Каза, че бил видял някакъв комедиант по телевизията да използва такъв подход. Така че често вземаше проклетото чудо и обявяваше на всички, че еди-коя си пица е готова. Дори се опитваше да разказва вицове през него. Проблемът беше, разбира се, че както на всички ни е известно, Лерой не е комедиант.

След известно време момчетата започнаха да вземат мегафона, когато Лерой не гледаше. Стана много странно, да не говорим, че граничеше с безвкусица. Към девет часа всяка събота вечер вече се чуваха опитите на клиентите да пеят през мегафона заедно с музикалната машина, към единайсет нещата съвсем загрубяваха, пияните се биеха да докопат фунията, за да направят своите съобщения от рода на "Хей, Алма, какво ще кажеш да дойдеш тук и да ми седнеш за малко на оная работа?" За бога, човек можеше да ги чуе съвсем ясно на улицата, така че Лерой се видя принуден да се откаже и от тази идея. Следващото, което опита, бе мятане на джуджета. Чувал ли си за подобно нещо?

Карлайл се усмихваше невярващо.

– Мятане на какво?

– На джуджета. Не го е измислил Лерой. Изглежда, е било на мода за известно време във всяка една част на страната, макар и да няма вероятност скоро да се превърне в олимпийски спорт. В единия край на кръчмата Лерой натрупваше три-четири матрака. Доколкото разбрах, идеята била да видиш колко далеч можеш да хвърлиш джуджето, което било наето от Фолс Сити за тази цел. Хак Кенбъл, разбира се, държеше постоянен рекорд. Марв Умтън се измъчваше от този факт, но той все още накуцваше заради онова, което онзи дивак Ридик причини на глезена му, така че не можеше да се мери с голямото постижение на Хак. Както и да е, тази глупост продължи, докато хората не почнаха да се оплакват от липсата на чувствителност у състезателите, макар самото джудже да нямаше абсолютно нищо против.

После, докато Лерой бил в болницата за стандартните си изследвания, поговорил с някакъв психиатър, който притежавал папагал на име Бени. Изглежда, тези птици живеят вечно, е, поне няколко десетилетия, така че да вземеш да си отглеждаш една от тях, си е истинско заробване. Не само това, ами се оказва, че са истински костеливи орехи. Лерой се кълнеше, че можели да счупят дръжка на метла с краката си. Очевидно в пристъп на ревност, папагалът атакувал жената на психиатъра, накълвал я наистина жестоко и психиатърът я завел в болницата, за да превържат раните ѝ.

Лерой купил папагала за двеста долара – истински удар, твърдеше той, като се имало предвид какви печалби щяла да му донесе птицата. Още първия ден, в който купил Бени, той го отнесъл в кръчмата и го поставил на един стол. Папагалът скочил на пода и започнал да се разхожда наоколо, мърморейки си нещо, както твърдеше Лерой.

Докато разказваше тази част от историята, Гели, се разсмя толкова силно, че чак сълзи потекоха от очите ѝ. Смехът ѝ беше така заразителен, че Карлайл се присъедини към нея още преди да е чул останалото. Дори самата представа за някакъв папагал на име Бени, крачещ важно по пода на кръчмата и мърморещ, подобно на Лерой, бе смешна сама по себе си.