Робърт Уолър - Танго

До края на деня нямаше да е останала и следа нито от Уилистън, нито от Карлайл, нито от ястребите на Тимерман и Карлайл импулсивно реши, че трябва да даде малък символичен израз на възмущението си. Вдигна един голям камък и го хвърли с все сила към булдозера. Камъкът падна доста далеч от целта, подскочи два пъти и спря. В момента, в който камъкът замря, водонапорната кула в Саламандър избухна в оранжеви пламъци и парчетата от нея се поръсиха върху намиращата се наблизо местна ремонтна работилница.

По-възрастните ястреби обезумяха. Опитваха се да помогнат на малките, които още не можеха да летят, да се издигнат във въздуха – далеч от падащите дървета и рева на резачките. Сузана Бентийн дръпна Карлайл за якето и отново рече:

– Карлайл, моля те, нека да си вървим.

Карлайл отказваше да помръдне. Стоеше като замръзнал на мястото си и дишаше тежко от насъбралата се в гърдите му емоция. В този момент се разнесе изстрел от пушка и след него се възцари тишина. Всички погледи се извърнаха към шосето. Никой не беше забелязал стария, изгнил от ръжда буик, който бе свърнал от щатски път 42 и бе поел към Хълма на вълка. Колата се движеше бавно през червената прах към горичката на ястребите. Приближаваше към мястото, където стояха инженерите и разглеждаха плановете си. Резачките замлъкнаха, работниците се чудеха каква роля щяха да изиграят в техните сутрешни занимания старият буик и изстрелът от предното му стъкло. Не откъсваха поглед от Джордж Ридик, докато той излизаше от колата си, обърнал цевта на пушката си нагоре, опрял приклад на хълбока си.

Ридик предъвка незапалената пура в устата си и се обърна към мъжете:

– Добро утро, джентълмени. Не разполагате с много възможности за избор. Всъщност възможността е само една: измитайте се оттук!

Той смъкна пушката и зареди; пронизителното щракане на предпазителя придаде допълнителна тежест на думите му. Джордж Ридик насочи пушката си към път 42 и спокойно, но твърдо произнесе:

– Мърдайте, всички. Сега!

При тези думи мъжете с каски затичаха надолу по пътя, водещ към посоченото им шосе.

Между гнева и радикализма има много тънка граница. Карлайл се беше намирал на тази граница и колебливо бе пристъпил от другата ѝ страна по време на демонстрацията заедно с индианеца и човека патица. Но Джордж Ридик бе прекосил границата много, много отдавна и продължаваше да върви в територия, където малцина бяха вървели, навлизаше в дълбини, където мозъкът му преставаше да функционира по нормален начин. А онова, което щеше да се случи лично на него, изобщо не засягаше Джордж Ридик.

Две неща бяха предпазвали Ридик през годините. Първото бе дързостта му. Хората просто не очакваха, че някой може да се държи по такъв начин. Както например, когато бе влязъл в централния офис на "Континентал Цианид", бе изскубнал кабелите на телефонното табло в рецепцията и бе заповядал на рецепционистката да отключи стъклените врати към офисите – нещо, което тя изпълни с ръката на Ридик около гърлото си.

Главният директор му беше изкрещял: "Това е тероризъм!"

Ридик хладно му се бе усмихнал: "Напълно си прав, тероризъм е. Приготви се да познаеш ужаса."

Като се изключеше дързостта му, Джордж Ридик бе случайна променлива величина. В действията му нямаше схеми, нямаше предвидимост; трудно беше да бъде проследен, невъзможно – да бъде изпреварен. Можеше с месеци да си кротува в своята планинска колиба край Седона, да се катери по скалистите пътеки, докато гневът му нараства. После внезапно някакъв примитивен инстинкт се събуждаше у него и той минаваше в действие. И все пак, въпреки огромния му гняв и бруталните му методи на действие, той не беше убивал човек от времето, в което бе бродил из джунглите на Камбоджа.

Предишния следобед местните момчета се бяха опитали да предизвикат Ридик, така както бяха направили и с Карлайл. Ридик си вървеше по главната улица на Саламандър, когато Хак Кенбъл тръгна подире му. Нещата обаче не се развиха така, както с Карлайл. Ридик се разправи с Хак точно за четиринайсет секунди. Нахалникът риташе и се бореше за глътка въздух след половин дузината каратистки удара във врата и в други критични участъци на тялото, след което с един ритник в лицето Ридик го запрати през прашната витрина на онова, което някога бе универсалният магазин на Шърлийн. Марв Умтън се опита да се намеси в защита на Хак и Ридик просто строши глезена на Марв, стъпвайки върху него, после реши да направи същото и с другия, след като така и така се беше захванал с тази работа. Фред Мъмфорд, бидейки единственият представител на полицията в града и със силно развит инстинкт за оцеляване, отказа да арестува Ридик, заявявайки, че Хак Кенбъл бе започнал първи.