Робърт Уолър - Танго

По-късно, докато седяха във всекидневната на Карлайл, Сузана отбеляза:

– Артър беше прав, струваше си да бъде направено. Поне защитихте нещо, различно от бетон. Веднъж Флейтиста ми каза, че ако не можеш да закрепиш посланието си на рогата на някой бизон, трябва да го изпратиш по крилцата на пеперуда. Вие изпратихте послание, пък макар и на пеперудени крилца.

Хората от Йеркс Каунти запомниха протеста и дълги години след това говореха за него. Как един бял човек, един индианец и един луд бяха предизвикали булдозерите, свирейки на флейта, и бяха отказали да се помръднат пред всякакви аргументи за прогрес, макар на всички да беше ясно, че бледоликият, индианецът и, разбира се, човекът патица грешаха. Като капак на всичко фотографът от "Инкуайърър" спечели наградата "Пулицър" за своята снимка на Артър Сладката трева, Карлайл Макмилън и човека с дългия до земята балтон, отразени в греблото на един булдозер.

След ареста на индианеца и Карлайл силният дъжд забави строителството на магистралата с още шест дни. Когато работата бе възобновена, Сузана и Карлайл се качиха на пикапа му, потеглиха западно от Саламандър, паркираха и прекосиха пеша ранните майски поля, за да стигнат до един хълм, от който се виждаха горичката на ястребите на Тимерман и мястото, на което Карлайл бе издигнал къщата в чест на Коуди.

Намериха едно местенце, където топлото слънце падаше нежно и приятно върху земята, седнаха там и започнаха да наблюдават как първият булдозер пълзи нагоре по посипаната с чакъл алея. Шофьорът беше със синя шапка и огледални слънчеви очила. Зад него се движеше камион с мъже, въоръжени с автоматични резачки.

Когато булдозерът влезе в двора, Сузана взе ръката на Карлайл в своята и по страните ѝ потекоха сълзи. Карлайл стисна зъби, заслушан в превключването на скоростите на булдозера. Шофьорът не спря нито за миг, продължи да превключва на все по-ниска скорост и да се придвижва нагоре през поляната – угнетителен, сюрреалистичен, непоколебим символ на нещото, наречено прогрес. Без да се усеща, Сузана забиваше все по-болезнено ноктите си в ръката на Карлайл.

Първото, което булдозерът нападна, беше атриумът. Трийсет секунди след пристигането си там той удари безпощадно южната стена на монумента на Коуди. Карлайл чуваше как цепещите се дъски от секвоя пищят, докато гвоздеите, които бе забивал един по един, изскачаха от гнездата си. Къщата се наклони, после придоби гротескна форма. Карлайл си помисли за Коуди, както и за всичките дълги дни под парещите лъчи на слънцето, за всичките безкрайни нощи, в които беше спал заедно с жълтия котарак в пикапа си, докато вихрите завъртаха снега около тях двамата, за часовете работа на светлината на газената лампа – шкуркане, заглаждане, подготвяне на повърхностите, завършването им и правенето на всичко, което трябваше да бъде свършено между тези дейности, точно така, както трябваше да бъде направено. Виждаше струпания дървен материал, Гели, приближаваща по пътеката по здрач, Сузана, седнала гола сред възглавниците на тавана, с жълто перо в косите. Виждаше всичко и сега то се разпадаше пред очите му, докато те се взираха в трийсетте акра, които му бяха принадлежали.

Къщата бе разрушена за по-малко от десет минути, мястото бе подравнено. Дойде редът и на работилницата; беше ѝ нужен един-единствен удар. Булдозерът се придвижи по посока на езерцето. Бентът беше затлачен, така че не създаде никакви проблеми – освободена, водата от езерото се спусна към потока. През бинокъла си Карлайл виждаше как дребните рибки се мятат и плъзгат надолу заедно с пенливата вода. Докато булдозерът се занимаваше с езерото, един от работниците включи електрическата си резачка и се захвана да реже дъбовете, изправили снага до мястото, където допреди малко се бе издигала къщата. Дърветата се предадоха лесно и когато с трясък се сгромолясаха на земята, къщичките за прилепи, закачени сред клоните им, се премазаха под тежестта на дънерите.

От другата страна на шосето не беше по-спокойно. Ястребите на Тимерман тревожно кръжаха над дърветата, докато мъжете с резачките напредваха през малката горичка. В началото на алеята на Карлайл се виждаха двама мъже с жълти шапки, облегнали се на капака на една кола, съсредоточили поглед върху опънатата пред тях карта.

– Карлайл, не издържам повече. Да си вървим – каза Сузана и се надигна от мястото си.

Той кимна в знак на съгласие, ритна буца пръст и тръгна с нея. Обърна се назад само веднъж, за да види как булдозерът зарива езерцето. След няколко часа земята там щеше да бъде напълно изравнена. Работниците хвърляха остатъците от къщата и работилницата върху каросерията на камиона, а ястребите на Тимерман кръжаха високо в небето, над воя на жълтите електрически резачки в нетрепващите ръце на мъжете с оранжеви каски. Карлайл се запита дали ястребите се чудят какво става. Може би да, а може би не.