Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ето — каза той. Говореше все още на турски. — Това е остатъкът от откупа. — Той вдигна диамантената обица и я предложи на Баязид, който, хипнотизиран от излъчваната от единствения камък светлина, пристъпи напред с протегната ръка. Но преди да успее да я вземе, Хаким затвори юмрука си. — Нека Аллах да ни бъде свидетел, приемаш ли я като пълно плащане?

— Да… да, като пълно плащане — прошепна Баязид. Не вярваше, че Аллах може да му даде толкова голямо богатство — достатъчно да купи стада и оръжие, и гранати, и коприни, и топли дрехи. Той вдигна ръка. — Заклевам се в името на Аллаха!

— И ще си идеш веднага в мир, нали?

Баязид с мъка откъсна мислите си от богатството.

— Първо трябва да се доберем до селото ни, ага, нуждаем се от пилота и хеликоптера му.

— Не, за Бога! Откупът се дава, за да се върнат пилотът и хеликоптерът невредими, нищо повече. — Хаким отвори ръката си, без да сваля очи от Баязид, който сега виждаше само камъка. — Заклеваш ли се?

Баязид и хората му бяха зяпнали играещите светлини в нетрепващата ръка.

— Какво… какво може да ме спре да взема всички ви и всичко — каза шейхът намусено. — Какво може да ми попречи да ви убия — да ви убия, да подпаля двореца и да взема жената за заложница, за да принудя пилота, а?

— Нищо. Освен честта. Нямат ли кюрдите чест? — повиши глас Хаким. Мислеше си колко вълнуващо е всичко това — живот за награда и смърт за провала. — Това е повече, отколкото е откупът.

— Аз… приемам го, заклевам се в Аллаха, като пълно плащане, за пилота и… и за хеликоптера. — Баязид откъсна очи от камъка. — За пилота и хеликоптера. Но за вас и за жената… — пот течеше по лицето му. „Толкова много богатства — крещеше умът му, — толкова много и е толкова лесно да се вземат, но нали има и чест, о, да, така е.“ — Трябва да има справедлив откуп и за вас и жената.

Навън изгърмя двигателят на кола. Мъжете се хвърлиха към счупения прозорец. Колата бързо се насочи към главната порта и докато я наблюдаваха, тя мина през нея, и продължи надолу към града.

— Бързо! — каза Баязид на Хаким. — Решавайте.

— Жената няма стойност — рече Хаким, като хем се страхуваше от лъжата, хем съзнаваше, че трябва да се пазари или са загубени. Пръстите му избраха една гривна с рубини и той я предложи на шейха. — Съгласен ли си?

— За вас жената може да няма стойност. Но не и за пилота. Гривната и колието, ето това, заедно с гривната със зелените камъни.

— За бога, прекалено много е — избухна Хаким. — Тази гривна е повече от достатъчно — тя струва повече от пилота и хеликоптера!

— Прокълнат син! Тази, колието и другата гривна, със зелените камъни!

Пазаряха се все по-сърдито и всички ги слушаха внимателно, с изключение на Ерики, който все още беше погълнат от собствения си личен ад, загрижен само за Азадех и за това, къде се губи докторът и как да й помогне — на нея и на Хаким. Ръцете му галеха косите й, нервите му бяха изопнати до крайност от гневните гласове на двамата мъже — те викаха все по-силно, обидите ставаха все по-тежки. После Хаким, преценявайки добре момента, извика отчаяна — което също беше част от играта.

— Ти си прекалено добър в пазаренето, за Бога! Надхитри ме! Ето, това е последното ми предложение! — Той постави диамантената гривна, по-малкото от смарагдовите колиета и тежката златна гривна на килима. — Споразумяхме ли се?

Сега цената беше справедлива. Не толкова, колкото му се искаше на Баязид, но много повече от това, което бе очаквал.

— Да — отвърна той и загреба печалбата са. Стаята се изпълни със задоволство.

— Заклевате ли се в името на Аллаха да не ни преследвате? Да не ни нападате?

— Да, да. Но пилотът ни трябва да ни закара у дома… — Баязид видя, че яростта отново се надига у Хаким, и бързо добави: — Аз моля, не заповядвам, ага. Ето! — Той предложи на Ерики златната гривна. — Искам да те наема, да ти пла… — Той спря, защото един от хората му на двора извика неспокойно:

— Откъм града се задава кола.

Баязид се изпоти още повече.

— Пилоте, заклевам се, че няма да ти навредя.

— Няма достатъчно гориво.

— Тогава ни вземи и ни остави в планините — по-далеч оттук. Аз те моля, не ти заповядвам — повтори Баязид, после добави с променен глас: — В името на пророка, отнесох се с теб справедливо, както и с него и… не я закачих. Аз те моля.

Всички усетиха заплахата в гласа му — може би истинска, може би не, но Ерики разбираше, че крехкото споразумение можеше да се провали при първия куршум, че сега от него зависи да се опита да поправи злото, в което се бе превърнало нападението. Бяха преследвали един вече мъртъв хан, откупът беше наполовина платен, Азадех лежеше ранена и Хаким насмалко не бе убит. Той се реши, докосна я за последен път, погледна хана, кимна му, после стана и рязко издърпа автомата от ръцете на най-близкия човек.