Джеймс Клавел - Вихрушка

— Компанията ще обезщети всички. Не мога да изчисля всичко, но ще изплатим банковите сметки и ще компенсираме останалите загуби. Повечето са минимални, тъй като много от вас си държат парите в Англия и ги теглят, когато им потрябват. През последните няколко месеца — поне откакто банките стачкуват — ние кредитираме всички плащания и допълнителни възнаграждения в Абърдийн. Ще платим за мебелите и личните вещи. Струва ми се, че няма да можем да изнесем по-голямата част от тях по никакъв начин — пристанищата са все още задръстени, на практика няма камиони, железниците не работят, въздушният транспорт почти не съществува. Всички ще бъдат обезщетени.

Старк бавно кимна и довърши бирата до последната капка.

— Дори ако успеем да измъкнем всички 212, ти ще се накиснеш.

— Не. Сметни ги сам — търпеливо обясни Гавалан. — Всеки 212 струва един милион щатски долара, всеки 206 — сто и петдесет хиляди, алуетите са по петстотин хиляди. Имаме дванадесет 212 в Иран. Ако успеем да ги измъкнем, ще бъдем добре, все още в бизнеса и аз ще мога да поема иранските загуби. Много е просто. Бизнесът просперира и дванадесет 212 ще ни помогнат да продължим. Всички резервни части, които успеем да измъкнем, ще са ни допълнителна печалба — и пак трябва да се съсредоточим само върху резервните части за 212. С 212 сме в бизнеса.

Той се опита да запази увереността си, но тя помръкваше. Толкова много прегради трябваше да прескочат, толкова планини да изкачат, толкова клисури да прекосят. „Да, но не забравяй, че и пътешествието от десет хиляди левги започва с една стъпка. Бъди малко китаец“ — си каза той. — Спомни си детството в Шанхай и старата дойка А Сун, и какво те учеше за китайските идоли — наполовина късмет, наполовина съдба. „Идолът е идол, млади господарю, добър или лош. Понякога можеш да се молиш за добро и да го получиш, понякога не. Но не се доверявай на боговете твърде много — боговете са като хората. Те спят, излизат на обед, напиват се, забравят какво се изисква от тях, лъжат и обещават, и отново лъжат. Моли се за всичко, което желаеш, но недей да зависиш от боговете — разчитай само на себе си и запомни, че боговете не обичат хората, млади господарю, защото хората им напомнят за самите тях.“

— Естествено ще измъкнем момчетата, до последния човек. Междувременно, би ли попитал за доброволци, които да отлетят с твоите два хеликоптера, ако… ако аз натисна бутона на „Вихрушка“? Старк отново погледна към картата.

— Разбира се. Това ще бъдем аз и — или Фреди, или Поп Кели. Другият може да закара 212 при Руди и да се присъедини към неговия план — те не са далече. — Той се усмихна кисело. — Окей?

— Благодаря — отвърна Гавалан със задоволство. — Благодаря. Спомена ли за „Вихрушка“ на Том Локхарт, когато беше тук?

— Разбира се. Каза да го изключим, Анди.

— О! — приятното усещане изчезна. — Туйто. Ако той остане, ние не можем да продължим.

— Той тръгва, Анди, независимо дали му харесва, или не — каза Старк. — Той е осъден — със или без Шаразад. В това е трудността, със или без. Той не може да избегне НВС, Валик и Исфахан.

— Предполагам, че си прав. Нечестно е, нали?

— Да. С Том всичко е наред, в края на краищата той ще разбере. Не съм така сигурен за Шаразад.

— Опитахме с Мак да се видим с нея в Техеран. Отидохме до дома й и чукахме поне десет минути. Никой не отвори. Вчера Мак пак ходи. Може би просто не отварят вратата.

— Не е присъщо на иранците. — Старк свали пилотското си яке и го закачи в малкия коридор. — Щом Том се върне утре, ще го изпратя в Техеран, ако е още светло — най-късно в понеделник сутринта. Щях да изясня това с Мак довечера при редовния ни разговор.

— Добра идея. — Гавалан премина на следващия проблем. — Проклет да съм, ако знам какво всъщност да направя за Ерики. Срещнах се с Толбът и той обеща да види какво може да направи, после отидох във финландското посолство и се срещнах с първия секретар Толонен, и му разказах и на него. Той изглеждаше много загрижен — и точно толкова безпомощен. „Това е твърде дива страна и границата е толкова непостоянна, колкото и размириците, метежите и сраженията, които продължават там. Ако КГБ е замесено…“ — и млъкна, Дюк, просто ей така, „ако КГБ е замесено…“

— А Азадех? Не може ли нейният баща, ханът, да помогне?

— Изглежда, е имало голям скандал. Тя беше потресена. Помолих я да забрави иранските си документи, да се качи на 125 и да чака Ерики в Ал Шаргаз, но тя сякаш не ме чу. Азадех няма да мръдне, докато Ерики не се появи. Изтъкнах й, че ханът е самият закон — той може да стигне до Иран и да я отвлече отново много лесно, ако поиска. А тя отговори: „Иншаллах.“