Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ако Джони не им дава зор, около три четвърти час. Спокойно.

— Не е много време, за да направим план — въздъхна Гавалан. Погледна отново картата. — Но то никога не стига. Има ли съоръжение близо до тази точка, което да е празно и все още затворено?

— С дузини. Съществуват много такива, които са в същото състояние, в което ги оставиха стачниците преди месеци — вратите са заварени… лудост, нали? Защо?

— Скраг каза, че някое от тях може да послужи идеално за складиране на керосин и за зареждане.

Старк се намръщи.

— Не на наша територия, Анди. Той има няколко големи платформи — нашите са предимно малки. Няма нито една, която да приеме повече от един хеликоптер наведнъж, а на нас със сигурност не ни се чака там. Какво каза Скраг?

Гавалан му разказа.

— Мислиш, че ще иде да види Руди?

— Каза, че щял да отиде. Тия дни. Сега не мога да чакам толкова дълго. Можеш ли да намериш някаква причина да слезеш до Бандар-е Делам?

Старк присви очи.

— Разбира се. Може би ще можем да изпратим два от нашите хеликоптери там. Ще кажем, че ги прехвърляме в друг сектор, даже по-добре кажи на новия шеф, че ги даваме под наем за една седмица. Все още можем да получим извънредни разрешителни — докато този кучи син се махне от пътя ни.

— Не можем да летим вече в Иран. Не трябваше да става това нещастие с Джордан и аз дяволски съжалявам, че не наредих да се евакуират седмици преди това. Ужасно съжалявам.

— Не беше твоя грешката, Анди.

— До известна степен е моя. При всяко събитие трябва да се оттегляме. Със или без хеликоптерите. Трябва да се опитваме да спасяваме имуществото, което можем, но без да рискуваме хората.

— Тази лудория ще бъде много рискована, Анди — каза Старк меко.

— Знам. Бих искал да попиташ твоите момчета, дали ще участвуват във „Вихрушка“.

— Няма начин да измъкнем всички хеликоптери. Няма начин.

— Знам, така че предлагам да се концентрираме само върху 212-ките. — Гавалан забеляза, че Старк го гледа с по-голям интерес. — Мак се съгласи. Можеш ли да откараш твоите три?

Старк помисли за момент.

— Два е максимумът, с който мога да се справя — ще имаме нужда от двама пилоти, и, да кажем, един механик на хеликоптер за спешни случаи, и няколко ръце за резервните бидони и зареждането във въздуха — това е минимумът. Ще бъде рисковано, но ако имаме късмет… — той подсвирна беззвучно. — Може би ще можем да изпратим другия 212 на Руди в Бандар-е Делам? Разбира се, защо не, по дяволите? Ще кажа на новия шеф, че съм го дал под наем за десет дни. Ти би могъл да ми изпратиш телекс за потвърждение с молба да ти го прехвърля. Но, по дяволите, Анди, ние все още ще имаме трима пилоти тук и…

Вътрешният телефон на базата иззвъня.

— Проклятие — изръмжа той раздразнено, надигна се и отиде до него. — Така съм свикнал да държа телефоните изключени, че всеки път, когато някой звъни, скачам като попарен, очаквайки Армагедон… Ало, Старк на телефона. Да?

Гавалан го наблюдаваше — висок, сух, силен. „Бих искал и аз да съм толкова силен“ — помисли си той.

— А, благодаря — казваше Старк. — Окей… разбира се, благодаря, сержант. Кой?… Разбира се, свържете го. — Гавалан забеляза промяната в гласа му и наостри уши. — Вечерта… Не, не можем, не сега… НЕ! Не можем! Не сега, заети сме. — Той постави слушалката и промърмори: — Кучи син!

— Новоизпеченият шеф иска да се срещне с нас. Задник! „Искам ви двамата горе в моя офис веднага!“ — Той отпи малко от бирата си и се почувствува по-добре. — В кулата беше и Вазари, докладваше, че последните ни хеликоптери току-що са кацнали.

— Кой?

— Поп Кели, той беше в района на Флотсам, превозваше няколко души от петролния бранш от сонда на сонда — те са намалели, освен в дебелогъзите комитети, които се интересуват повече от молитвени събрания и инсценирани съдилища, отколкото от добиване на петрол. — Старк потрепери — Казвам ти, Анди, комитетите се подпомагат от Сатаната. — Гавалан отбеляза думата наум, но не каза нищо. Старк продължи. — Те са адът.

— Да, едва не пребиха Азадех. С камъни.

— Какво?

Гавалан му разказа за селото и за нейното бягство оттам.

— Все още не знаем къде, по дяволите, е Ерики. Видях я, преди да тръгна, и тя беше съвсем… „безжизнена“ май е единствената подходяща дума, още не беше излязла от шока.

Лицето на Старк стана още по-мрачно. Той с усилие преодоля гнева си.

— Да приемем, че ще можем да измъкнем всичките 212. А хората? Имаме още трима пилоти и, може би, десет механици, които трябва да измъкнем преди лудорията. Какво ще кажеш за тях? А как стои въпросът с резервните части? Ще оставим три 206 и алуетите… а какво ще правим с покъщнината ни, с банковите ни сметки, апартаментите в Техеран и с детските неща — по дяволите, не само нашите, но и на другите момчета, онези, които се преселват? Ако си тръгнем, всичко ще бъде загубено. Всичко!