Джеймс Клавел - Вихрушка

— Но нали ви казах, че той ме мрази и няма да плати откупа.

— Ако той каже „не“, ще търсим откуп другаде. От твоята компания в Техеран, от вашето правителство, може би от съветските ви работодатели. Междувременно ти ще стоиш тук като гост, ще те храним, както се храним ние, ще спиш, както ние спим — ще делим по равно. Или ще си овързан за кол и гладен. При всяко положение ще стоиш тук, докато откупът бъде платен.

— Но това може да продължи с месеци и…

— Иншаллах!

Целият вчерашен ден и половината нощ Ерики се беше опитвал да измисли начин да излезе от капана. Бяха му взели гранатата, но му оставиха ножа. Но пазачите го наблюдаваха постоянно. В тези дълбоки снегове, с пилотски обувки и без зимни приспособления, щеше да е почти невъзможно да слезе в долината, а дори и тогава щеше да бъде в неприятелска страна. Табриз беше едва на тридесет минути път с 212, но пеша?…

— Пак ще вали довечера, капитане.

Ерики се огледа. Баязид беше на крачка от него и той не беше го чул да се приближава.

— Да, още няколко дни такова време и моята птица, моят аероплан няма да може да лети — акумулаторът ще е изтощен и повечето от уредите повредени. Трябва да пусна машината, за да се зареди акумулаторът и да се стоплят двигателите. Кой ще даде откуп, за да измъква от тези планини развален хеликоптер?

Баязид помисли малко.

— Колко дълго трябва да работят двигателите?

— Минимум десет минути на ден.

— Добре. Точно след мръкване ще можеш да го правиш всеки ден, но първо ще ме питаш. Ще ти помогнем да го измъкнеш на открито и ще пуснеш двигателите, но докато работят, ще има пет пушки на пет крачки, в случай че се изкушиш да се измъкнеш.

Ерики се засмя.

— Тогава няма да се изкушавам.

— Добре. — Баязид се усмихна. Беше хубав мъж, въпреки че зъбите му бяха лоши.

— Кога ще изпратите съобщение на хана?

— Вече е на път. В тези снегове е необходим цял ден, за да се слезе до пътя, дори с кон, но до Табриз не е далеч. Ако ханът отговори благосклонно и веднага, може би ще разберем утре, може би — след ден, зависи от снеговете.

— А може би никога. Колко време ще чакате?

— Всички ли хора от Далечния Север са толкова нетърпеливи?

Брадичката на Ерики щръкна.

— Древните богове са били много нетърпеливи, когато са били задържани против волята им, предали са го и на нас. Лошо е да бъдеш задържан против волята си, много лошо.

— Ние сме беден народ и сме във война. Трябва да вземем това, което Единният Бог ни дава. Да бъдеш откупен е древен обичай. — Той леко се усмихна. — Научихме се от Саладин да бъдем рицари с нашите пленници, за разлика от много християни. Християните не са известни с рицарство. Ние… — Слухът му беше по-остър от този на Ерики, а също и очите му. — Там долу, в долината.

Сега Ерики също чу двигателя. Трябваше му само минута, за да разпознае нисколетящия, замаскиран хеликоптер, приближаващ се от север.

— К-16. Въоръжен военен съветски хеликоптер за близки разстояния… Какво прави тук?

— Отива към Джулфа. — Шейхът плю на земята. — Тези кучи синове идват и отиват, където си искат.

— Много ли се промъкват тук?

— Не много, но и един е твърде много.

Близо до отклонението за Джулфа: 6,15 вечерта.

Лъкатушещият през гората страничен път беше затрупан със сняг и не беше разчистен. Имаше само няколко следи от талиги и камиони и тези, направени от стария шевролет, паркиран под боровете на няколко метра от главния път. През биноклите си Армстронг и Хашеми виждаха ясно двамата мъже с топли палта и ръкавици на предната седалка, до отворените прозорци, които напрегнато се ослушваха.

— Не му остава много време — промърмори Армстронг.

— Може би няма да дойде, в края на краищата. — Наблюдаваха от половин час от едно възвишение между дърветата, издигащо се над площадката за приземяване. Колата им и останалите хора на Хашеми бяха разположени на главния път под и зад тях. Беше много тихо, духаше слаб вятър. Няколко птици прелетяха над тях, грачейки жаловито.

— Най-после! — прошепна Армстронг развълнувано. Единият мъж отвори страничната врата и излезе. Сега гледаше в небето на север. Шофьорът включи двигателя. После чуха приближаващия се хеликоптер, видяха как се плъзна по възвишението и се скри в долината, бръснейки върховете на дърветата. Двигателят бавно заглъхна. Направи идеално приземяване сред издигащия се на талази облак сняг. Видяха пилота и човека до него. Пасажерът, дребен мъж, изскочи и отиде да пресрещне другия. Армстронг изпсува.