Джеймс Клавел - Вихрушка

— Всичко отново ще подивее.

— Съгласен съм, толкова глупава загуба! Толкова глупава! Питах полковник Фазир, дали не може да направи нещо, а това копеле само се засмя с гадната си усмивка и каза, че му било трудно да разбере дори какво, по дяволите, става в съседния офис в Техеран, а камо ли толкова далеч на юг. Попитах за комитета на летището — дали могат да помогнат. Той каза „не“ и че комитетът нямал връзка с почти никой от останалите, даже с Техеран. Каза точно така: „Горе, в Загрос, сред полуцивилизованите чергари, ще е по-добре да правиш каквото ти кажат, освен ако нямаш оръжие или не си иранец, за предпочитане аятолах.“ — Макайвър се изкашля и раздразнено издуха носа си. — Копелето не злорадстваше, Анди. Но пък и не беше отчаян.

Гавалан беше поразен — възникваха толкова много въпроси, на които трябваше да се отговори, всичко беше в опасност — и тук, и у дома. Само седмица до второто пришествие? „Благодаря ти, Боже, че Скот… бедният Ефър… Господи Всемогъщи, Скот е прострелян!“ Той погледна мрачно през стъклото и видя, че наближават товарната зона.

— Спри колата за момент, Мак, по-добре да говорим насаме, а?

— Да, извинявай, нещо не съм с всичкия си.

— Добре ли си? Имам предвид със здравето?

— О, добре съм, само да можех да се отърва от тази кашлица. Просто… просто ме е страх. — Макайвър го изрече небрежно, но признанието прободе съзнанието на Гавалан. — Не мога да се контролирам, загубих вече един човек и НВС още виси, Ерики е в опасност, всички сме в опасност, С-Г и всичко, за което работихме. — Той стисна кормилото. — Добре ли е Джен?

— Да, да, добре е — отговори Гавалан търпеливо. За втори път отговаряше на този въпрос. Макайвър го беше попитал веднага щом слезе по стълбичката на 125. — Джен е добре, Мак — повтори той това, което беше казал преди. — Говорила е и с Хеймиш, и със Сара, и двете семейства са добре, малкият Ангъс има вече едно зъбче. Всички са добре, всички твои хора, и ти нося една бутилка в куфарчето си, тя ти я праща. Опитала се да убеди Джони Хог да я качи на 125 — скришом в тоалетната — въпреки че казах „не“! Колко жалко! — За първи път той видя проблясък на усмивка по лицето на Макайвър.

— Джен е щура глава, без съмнение. Радвам се, че е там, а не тук, много се радвам, въпреки че е странно. Колко много ни липсват. — Макайвър се загледа напред. — Благодаря ти, Анди.

— Няма защо. — Гавалан се замисли за момент. — Защо да вземаме Жан-Люк за 212? Защо не Том Локхарт? Не е ли по-добре да го измъкнем?

— Разбира се, но той няма да напусне Иран без Шаразад… А има и друг проблем… — Музиката от касетофона спря, той превъртя касетата и я пусна отново. — Не мога да я намеря. Том се тревожеше за нея, помоли ме да отида до дома й, близо до пазара, и аз отидох. Никой не ми отвори, сякаш нямаше никого. Том е сигурен, че е била на протестната демонстрация на жените.

— Господи! Чухме за бунтове и арести по Би Би Си и за нападения на побъркани върху някои жени. Мислиш ли, че е в затвора?

— Моля се на Бога да не е. Чу ли за баща й? О, да, разбира се, нали ти казах последния път, когато бяхме тук. — Макайвър разсеяно изтри прозореца. — Какво би искал да направиш — да изчакаме тук, докато хеликоптерът се върне?

— Не, хайде да отидем до Техеран. Имаме ли време? — Гавалан погледна часовника си. Беше дванадесет и двадесет и пет.

— О, да, имаме да товарим „излишните“ запаси. Ако тръгнем веднага, ще имаме време.

— Добре, бих искал да видя Азадех и Ногър… и онзи Рос… и особено Толбът. Можем да минем през къщата на Бакраван, ако имаме късмет, а?

— Добра идея. Радвам се, че си тук, Анди, много се радвам. — Той отпусна педала, колелата поднесоха.

— Аз също, Мак. В действителност и аз никога досега не съм бил толкова сломен.

Макайвър се изкашля насила.

— Лоши ли са новините от къщи?

— Да. — Гавалан бавно изтри влагата от страничното стъкло с опакото на ръкавицата си. — В понеделник има специално съвещание на Съвета на директорите на „Струан“. Аз ще трябва да отговарям на въпросите за Иран. Голяма досада!

— Линбар ще присъства ли?

— Да. Този мръсник ще провали „Ноубъл Хаус“, преди да се махне. Глупаво е да разширява дейността в Южна Америка, когато Китай е на прага на откриването си.

Макайвър се намръщи — остротата в гласа на Гавалан го подразни, но не каза нищо. От години знаеше за тяхната вражда и омраза, за обстоятелствата около смъртта на Дейвид Макструан и за това, колко изненадани бяха всички в Хонконг, когато Линбар зае върховия пост. Все още имаше много приятели в Колонията, които му изпращаха изрезки или последните клюки, или слухове — душата на Хонконг — за „Ноубъл Хаус“ и техните врагове, но никога не ги обсъждаше със стария си приятел.