Джеймс Клавел - Вихрушка

„Вярно — помисли си Гавалан, — но все пак гето. И въпреки че управниците на Ал Шаргаз, Дубай и Шаржа са либерални и толерантни, така че чужденците си пият в хотелите и дори си купуват спиртни напитки — макар че Бог да ти е на помощ, ако ги препродадеш на мюсюлманин, че нашите жени могат да карат коли, да пазаруват и да се разхождат, няма гаранция, че това ще продължи. На неколкостотин метра оттатък зидовете шаргазците си живеят така, както са живели векове наред, на няколко мили зад границата спиртните напитки са забранени, жените не могат да карат кола и трябва да покриват косата, ръцете и раменете си и да носят шалвари, а там отвъд, в истинската пустиня, хората съществуват в безмилостни условия на живот.“

Преди няколко години беше взел един рейнджроувър и водач и заедно с Макайвър, Джени и новата си съпруга Морийн излязоха в пустинята, за да прекарат деня в един от оазисите оттатък Руб-ал-Хали — Празния квартал. Беше прекрасен пролетен ден. Минути, след като отминаха летището, пътят се превърна в пътека, която бързо изчезна и те се бъхтеха през каменистата пустош под купола на небето. Обяд на открито, после пак нататък — на места песъчливо, на места скалисто, обикаляха пустошта, където никога не валеше и не растеше нищо. Нищо. Пак нататък. Когато спряха и изключиха двигателя, тишината надвисна над тях като физическо присъствие, слънцето ги притисна, пространството ги обгърна.

Нощта беше синьо-черна, звездите — огромни, палатките — хубави и килимите — меки, а тишината стана дори по-голяма, пространството също — толкова много пространство, че беше невъобразимо.

— Мразя я, Анди — беше прошепнала Морийн. — Тя ме плаши до смърт.

— Мен също. Не знам защо, но ме плаши — около палмите на оазиса във всички посоки пустинята достигаше до хоризонта, неземна и надсмиваща се. — Необятността сякаш изсмуква живота от теб. Представи си какво е през лятото!

Тя потрепери.

— Кара ме да се чувствам по-малка от песъчинка. Смачква ме — някак ми е отнела равновесието. Ох, мили, един път ми е достатъчно. Аз съм за Шотландия, Лондон в краен случай, но и никога вече тук.

И тя никога не се върна. „Както и Нел на Скраг — помисли си той. — Не ги осъждай. Достатъчно трудно е за мъже в Залива, а пък за жени…“ Той хвърли поглед наоколо. Джени излизаше на терасата, за да подиша чист въздух. Изглеждаше много по-млада, отколкото в Техеран.

— Здравей, Анди. Умник си ти, вътре е толкова натъпкано и задимено, ух!

— Никога не съм бил голям танцьор.

— И аз танцувам единствено когато Дънкан не е с мен. Той е толкова консервативен. — Тя се поколеба: — Мислиш ли, че бих могла с утрешния полет…

— Не — любезно отказа той. — Не още. След около седмица — нека да улегне прахът.

Тя кимна, без да крие разочарованието си.

— Какво отговори Скраг?

— Да, ако участвуват и другите и ако е осъществимо. Добре си поговорихме. И ще закусваме заедно. — Гавалан я обгърна с ръка и я притисна към себе си. Не се тревожи за Мак, ще проверя дали е добре.

— Имам още една бутилка уиски за него, нямаш нищо против, нали?

— Ще я сложа в куфара си — предупредиха ни да не държим никакъв алкохол в багажниците на самолетите. — Няма проблем, ще я занеса.

— В такъв случай май ще е по-добре да не я вземаш сега. — Сериозността му, така необичайна за него, я объркваше. Горкият Анди, на всички беше ясно, че не е на себе си от безпокойство.

— Анди, мога ли да ти дам една идея?

— Разбира се, Джени.

— Използвай този полковник и Робърт, не Армстронг, а виповете, които трябва да превозите до Табриз. Защо не ги помолиш да те изпратят обратно през Ковис, кажи, че трябва да вземеш няколко двигателя за поправка, а? Тогава ще можеш да говориш направо с Дюк.

— Много добра идея. Заслужаваш шестица.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна сестрински.

— И ти заслужаваш шестица. Добре, ще се връщам в навалицата — не съм била толкова популярна от войната насам. — Тя се засмя, той също. — Лека, Анди.

Гавалан се върна в хотела си, който беше малко по-надолу по пътя. Не забеляза хората, които го следяха, нито че стаята му е била претърсвана, а книжата му преглеждани, нито пък че сега стаята му се наблюдаваше, а телефонът се подслушваше.

Международното летище в Техеран: 11,58 по обяд.

Вратата на кабината на 125 се затвори след Робърт Армстронг и полковник Хашеми Фазир. От пилотската кабина Джон Хог вдигна палец на Гавалан и Макайвър, които стояха на пътната настилка до колата, и започна да рулира към пистата, за да излети за Табриз. Гавалан току-що беше пристигнал от Ал Шаргаз и това беше първият момент, когато той и Макайвър бяха сами.