Джеймс Клавел - Вихрушка

Изведнъж го обзе страх, прииска му се да побегне. „О, Господи, помогни ми да избягам, да се скрия, да плача, да съм в безопасност вкъщи, далеч оттук, където и да е!…“

— Азадех, отивам долу — изрече го насила. — Бъди готова да изтичаш до хеликоптера, щом ти махна или извикам. Готова ли си?

Видя, че тя го поглежда, кимва и прошепва „да“, но не беше сигурен, че го е чула. Повтори отново и й се усмихна окуражаващо.

— Не се безпокой.

Тя кимна мълчаливо.

След това разхлаби кукрито си и се изкачи на хълма като диво животно след плячка. Спусна се зад къщата на Ерики, прикрит от сауната. Чу отвътре детски и женски гласове. С пресъхнали уста се запромъква от прикритие на прикритие зад големите цистерни, купчините тръби и трупи, резервните части за дърворезачките… Приближаваше се до хангара и човека на верандата, който мързеливо наблюдаваше околността. Гранатата пареше ръката му. Вратата на офиса се отвори и оттам излезе човек от охраната, след него друг, по-възрастен, по-едър, гладко избръснат, вероятно европеец. Носеше по-качествено облекло и беше въоръжен с автомат „Стен“. На плътния кожен колан на кръста му висеше ножницата с кукрито на Гуенг.

Рос отпусна предпазителя. Едно, две, три — и той изскочи от прикритието си, хвърли гранатата към мъжете на верандата — на около четиридесет метра от него — и се сви отново зад цистерната, подготвяйки следващата граната.

Те го видяха, за момент застинаха шокирани, а после, преди да успеят да залегнат, за да се прикрият, гранатата избухна, разрушавайки по-голямата част от верандата, уби един от тях, зашемети втория и осакати третия. В същия момент Рос се втурна на открито с вдигната карабина и показалец на спусъка. В другата си ръка стискаше втората граната. На верандата нищо не се помръдваше, но долу, при вратата на хангара, пилотът и механикът се хвърлиха в снега с вдигнати над главата ръце, в паника, а пазачът хукна към хангара и за секунди излезе на открито. Рос стреля, но не улучи, втурна се към хангара, забеляза задната врата и се насочи към нея. Открехна я и бързо се вмъкна вътре. Врагът беше зад машината, насочил оръжието си към другата врата. Рос го простреля в главата, изстрелът отекна в стените от гофрирана ламарина. После побягна към другата врата. През нея можеше да види механика и Ногър Лейн, залегнали в снега близо до 206. Все още зад прикритието си, той им извика:

— Бързо! Колко още врагове има тук? — Не последва отговор. — За Бога, отговорете!

Ногър Лейн погледна нагоре, лицето му беше бяло.

— Не стреляй, ние сме цивилни, англичани! Не стреляй!

— Колко още врагове има тук?

— Бяха… бяха петима… петима… този тук и останалите в… в офиса… мисля, в офиса…

Рос притича до задната врата, хвърли се на пода и погледна оттам. Никакво движение. Офисът беше на петдесет метра — единственото прикритие беше да обиколи около камиона. Скочи на крака и се хвърли към него. В метала изпищяха куршуми. Той забеляза, че автоматичният огън идва от един счупен прозорец на офиса. Зад камиона имаше малко празно пространство, а в него изкоп, водещ към офиса. „Ако стоя зад прикритието, те са мои. Ако знаят, че съм сам и изляза, шансът е на тяхна страна.“

Той изпълзя по корем напред, за да ги убие. Беше тихо. Вятърът, птиците, врагът — всичко чакаше. Сега в изкопа! Напредваше бавно. Приближаваше се. Чу гласове и скърцане на врата. Отново тишина. Още един метър. Още един. Сега! Той се надигна на колене, зарови пръстите на краката си в снега, дръпна запалката на гранатата, преброи до три, скочи, подхлъзна се, едва успя да запази равновесие, запрати гранатата в счупения прозорец покрай човека, който стоеше там с насочено към него оръжие, и се хвърли отново в снега. Експлозията спря автоматичния огън, почти спука тъпанчетата му и той отново скочи и хукна към ремаркето, стреляйки в движение. Прескочи един труп и продължи, стреляйки. Изведнъж автоматът му спря и стомахът му се преобърна… С треперещи ръце извади празния и зареди пълния пълнител, уби стрелящия с автомата и спря.

Тишина. После вик. Той внимателно ритна счупената врата. Човекът, който викаше, беше без крака, обезумял, но още жив. На кръста му беше коженият колан и кукрито, принадлежали някога на Гуенг. Ярост заслепи Рос и той изтръгна ножа от ножницата.

— Взел си го на барикадата? — извика той на фарси.

— Милост! Милост! Милост! — После нещо на чужд език и после пак: — Кой си ти, кой… милост, миии… да, аз убих саботьора… милост, мииии…