Джеймс Клавел - Вихрушка

— Аллах-ул-акбар! Смърт на всички врагове на Бога! Смърт на всички левичари! Смърт на всички врагове на имама!

С яростен рев един от муджахидините се хвърли към гората и умря.

Изведнъж останалите побягнаха, падаха един върху друг в паническия си напор да се скрият. За секунди площадът на селото опустя и остана само гъгнещият вой на Махмуд, чалмата беше паднала от главата му. В гората четиричленната екзекуторска група на Туде, която го преследваше от зори го накара да замлъкне с взрив от автоматичен огън. След това и четиримата се оттеглиха навътре, също толкова тихо, колкото бяха дошли.

Объркани, Рос и Азадех гледаха празния селски площад.

— Не може да бъде… не може да бъде… — промълви тя, все още объркана.

— Не изпускай ръчката — заповяда й той пресипнало. — Не изпускай ръчката. Бързо, разрежи въжетата… бързо!

Ножът беше много остър. Ръцете й трепереха, движенията им бяха бавни, но тя разряза въжетата с едно движение, без да го нарани. Веднага щом се освободи, Рос грабна гранатата. Ръцете му бяха изтръпнали и го боляха, но държаха предпазителя здраво. Рос си пое дъх. Олюлявайки се, отиде в колибата, намери кукрито си под одеялото, където беше попаднало след първоначалното сбиване, напъха го в ножницата и взе карабината. Спря се на вратата.

— Азадех, бързо, вземи си чадора и багажа и тръгвай след мен.

Тя го погледна втренчено.

— Бързо!

Тя се подчини като автомат и той я изведе от селото в гората, с гранатата в дясната си ръка, а оръжието в лявата. Бягаха, залитаха и се спъваха четвърт час, после той спря и се ослуша. Никой не ги преследваше. Азадех дишаше тежко зад него. Видя, че е взела багажа си, но е забравила чадора. Бледосиньото й скиорско облекло се открояваше ясно сред снега и дърветата. Той отново се забърза. Тя залиташе след него. Изминаха още стотина метра, все още без проблеми. Нямаше къде да спрат. Сега той продължи по-бавно, чувствуваше страхотна болка в хълбока, от която почти му се повръщаше, нямаше начин да пусне гранатата. Азадех отпадаше все повече. Той намери пътя, който водеше до задната част на базата. Все още не ги преследваха. Близо до възвишението зад къщичката на Ерики той спря, за да изчака Азадех. Стомахът му се преобърна, Рос пропълзя на колене надолу и повърна. Отслабнал, се изправи и се изкачи по възвишението, за да се скрие по-добре. Азадех се изкачваше с мъка, дъхът й излизаше на големи, давещи се, конвулсивни издишвания. Тя се просна на снега до него, повръщаше й се.

Долу при хангара Рос виждаше 206 — един от механиците го миеше. „Добре — помисли си той, — сигурно го подготвят за излитане.“ Под навеса на площадката трима въоръжени революционери се бяха струпали на завет от слабия вятър. Пушеха. Никакви признаци на живот в останалата част на базата, въпреки че от комина на къщата на Ерики излизаше пушек, както и от къщата на механиците и от кухнята. Рос виждаше чак до пътя. Барикадата беше все още там, охраняваха я. Имаше няколко задържани коли и камиони. Очите му се спряха отново върху мъжете на верандата и той си помисли за Гуенг и как тялото му беше захвърлено като чувал със стари кокали в мръсотията на полуремаркето, в краката може би на тези или пък на други хора. За момент главата му щеше да се пръсне от обхваналата го ярост. Той се обърна към Азадех. Тя беше преодоляла спазъма си, но все още бе в шок. Едва ли го виждаше. Бузата й беше на ивици от повръщането. Той избърса лицето й с ръкава си.

— Сега вече сме добре. Почини малко и после ще продължим.

Тя кимна, опря се на ръце в снега и потъна в собствения си, личен свят. Той отново се съсредоточи върху базата. Изминаха десет минути. Почти нищо не се промени. Облаците в небето приличаха на мръсно одеяло, пълно със сняг. Двама от въоръжените мъже влязоха в офиса и той ги виждаше от време на време през прозорците. Третият почти не обръщаше внимание на 206. Никакво друго движение. После от кухнята излезе готвачът, изпика се в снега и влезе отново. Мина още време. Един от пазачите излезе от офиса и тежко отиде до фургона на механиците. На рамото му висеше М-16. Той отвори вратата и влезе вътре. След минута се появи пак. С него излезе висок европеец с летателно облекло и още един мъж. Рос разпозна пилота Ногър Лейн и другия механик. Механикът каза нещо на Лейн, после махна с ръка и се върна във фургона. Пазачът и пилотът тръгнаха към хеликоптера.

„Знам вече къде са всички“ — помисли си Рос и сърцето му се разтуптя. Гранатата в дясната му ръка му пречеше и той несръчно провери карабината, после извади от раницата последните два запасни пълнителя и последната граната и ги постави в страничния си джоб.