Джеймс Клавел - Вихрушка

Предната вечер преди мръкване една възрастна жена донесе на Рос топла храна и бутилка вода.

— Благодаря — каза той. Главата го болеше, вече го втрисаше. — Къде е нейно височество?

Жената сви рамене. Беше тромава, сипаничава, с кафяви корени вместо зъби.

— Ако обичате, помолете я да ме приеме.

По-късно изпратиха да го повикат. В стаята на старейшината, наблюдаван от него, съпругата му, част от челядта му и няколко по-възрастни хора, той внимателно поздрави Азадех — така, както един чужденец би трябвало да го направи. Тя, разбира се, беше загърната в чадор и беше коленичила на килима с лице към вратата. Лицето й беше покрито с жълтеникава, нездрава бледност, но той помисли, че може да е от светлината на мъждукащата газена лампа.

— Салаам, ваше височество, добро ли е вашето здраве?

— Салаам, ага, да, благодаря, а вашето?

— Струва ми се, че имам лека треска. — Той видя как очите й се отделиха за момент от килима. — Имам лекарство. Вие имате ли нужда от лекарства?

— Не, не, благодаря.

Пред толкова много очи и уши му беше невъзможно да говори за това, за което искаше.

— Може би ще мога да ви поднеса почитанията си утре? — рече той.

— Мир вам.

— И вам.

Спа дълго, както и тя. С идването на зората селото се събуди, стопанките стъкмиха огньовете, издоиха козите и сложиха зеленчуците да се задушават с малкото, което можеше да ги подсили, освен някоя мръвка или пиле, а в някои колиби — парче козе или овче месо, старо, жилаво и гранясало. Оризът никога не достигаше. В добри времена се хранеха по два пъти на ден — сутрин и преди да се стъмни. Азадех имаше пари и плати за храната им. Това не остана незабелязано. Тя помоли да сложат цяло пиле в тазвечерната гозба и да я поделят сред цялото домочадие, и плати за нея. И това не остана незабелязано. Преди да падне нощта, тя каза:

— Сега аз ще му занеса храна.

— Но, ваше височество, не е редно вие да го обслужвате — възпротиви се жената на каландара. — Аз ще му занеса. Можем да отидем заедно, ако желаете.

— Не. По-добре ще е да отида сама, защо…

— Бог да ни пази, ваше височество. Сама? При мъж, който не ви е съпруг? О, не, това ще бъде неприлично, много неприлично. Аз ще ги занеса.

— Добре, благодаря ви. Както Бог желае. Благодаря ви. Вчера той спомена за треска. Може да е чума. Зная, че неверниците носят отвратителни болести, към които ние не сме привикнали. Аз просто исках да ви предпазя от възможно страдание. Благодаря ви, че ми го спестихте.

Предишната нощ всички в стаята бяха видели лъскавината от пот по лицето на друговереца. Всички знаеха колко отвратителни са неверниците, повечето поклонници на Сатаната и магьосници. Почти всички тайно вярваха, че Азадех е омагьосана, най-напред от Великана с ножа и сега отново от саботьора. Жената на старейшината мълчаливо връчи на Азадех купите и тя отиде през снега до колибата му.

Сега го гледаше в полумрака на стаята с дупка в кирпичената стена вместо прозорец, без стъкло, просто покрита с парче зебло. От нужника навън вонеше — беше точно под прозореца.

— Яж, яж, докато е още топло. Не мога да остана дълго.

— Добре ли си? — Преди тя да дойде, той лежеше с дрехите под едно одеяло и клюмаше, но сега беше седнал с кръстосани крака и буден. С помощта на лекарствата от резервната му аптечка треската беше отслабнала малко, но стомахът му беше неспокоен. — Не изглеждаш много добре.

Тя се усмихна.

— Ти също. Аз съм добре. Яж.

Рос беше много гладен. Супата беше слаба, но той знаеше, че така е по-добре за стомаха му. Усети нов спазъм, но го сподави и той премина.

— Мислиш ли, че можем да се измъкнем? — по пита той между две хапки, опитвайки се да яде бавно.

— Ти би могъл, аз не мога.

Докато дремеше през целия ден, събирайки сили, той се беше опитвал да състави план. Веднъж беше тръгнал да излиза извън селото. Стотици погледи го проследиха, всички го наблюдаваха. Той отиде до края на селото и после се върна обратно. Но беше видял стария камион.

— Какво става с камиона?

— Питах старейшината. Отговори, че не е в ред. Дали излъга или не, не знам.

— Не можем да останем тук още дълго. Сигурно ще дойде патрул. Или пък баща ти ще чуе за нас, или ще му кажат. Единствената ни надежда е да бягаме.

— Или да отвлечем 206 с Ногър.

Той я погледна.

— С всички тези хора там?

— Едно от децата ми каза, че те са се върнали днес в Табриз.

— Сигурна ли си?

— Не съм сигурна, Джони. — Тя потръпна от безпокойство. — Но няма причини детето да лъже. Аз преподавах тук, преди да се омъжа — бях единствената учителка, която някога са имали, и зная, че ме харесваха. Детето мисли, че са останали само един или двама. — Нова тръпка се надигна в нея и тя се почувствува отпаднала.