Джеймс Клавел - Вихрушка

„Моите хора се нуждаят от всеки риал, който можем да вземем.“

Близо до Табриз Едно — в село Абу Мард: 6,16 следобед.

Азадех взе купичката с ориз и купичката с хорищ, благодари на съпругата на старейшината и тръгна през мръсния, омърлян като бунище сняг към колибата, която беше малко встрани. Лицето й беше изпито, кашляше лошо. Почука, после влезе през ниската врата.

— Здравей, Джони. Как се чувствуваш? Някакво подобрение?

— Много съм добре — отговори той.

Но не беше. Първата нощ бяха прекарали в една пещера недалеч от тук, сгушени един до друг, треперещи от студ.

— Не можем да останем тук, Азадех — беше й казал той призори. — Ще измръзнем до смърт. Ще трябва да опитаме как е в базата.

Бяха минали през снега и огледаха базата отдалече. Виждаха двамата механици и от време на време Ногър Лейн, но навсякъде из базата имаше въоръжени хора. Даяти, мениджърът на базата, се беше преместил в къщата на Азадех и Ерики — и той, и жена му, и децата му.

— Кучи синове и дъщери — изсъска Азадех, като забеляза, че жената беше обула чифт нейни ботушки. — Може би ще можем да се промъкнем в къщата на механиците. Те ще ни скрият.

— Навсякъде ги придружават конвои. Обзалагам се, че имат охрана дори и през нощта. Но кой ги охранява — Зелените ленти, хората на хана или други?

— Не разпознавам никого, Джони.

— Те ни преследват — каза той.

Чувствуваше се много отпаднал, смъртта на Гуенг го измъчваше. И двамата, Гуенг и Тенцинг, бяха с него от самото начало. Появи се и Розмънт. А сега — Азадех.

— Още една нощ на открито и с теб е свършено, с нас е свършено.

— Това е нашето село, Джони. Абу Мард. Било е наше повече от век. Те са предани, зная го. Можем да бъдем в безопасност ден-два.

— С наградата за главата ми? А ти? Нали ще съобщят на баща ти.

— Мога да ги помоля да не го правят. Мога да кажа, че са се опитвали да ме отвлекат руснаците и ти си ми помагал. Това е вярно. Ще кажа, че е трябвало да се крием, докато съпругът ми се върне — той винаги е бил много популярен, Джони, знаеш ли колко хора е спасил през тези години!

Той я погледна, имаше поне дузина възражения.

— Селото е на пътя, почти точно на пътя и…

— Да, разбира се, напълно си прав и ще направим това, което ти решиш, но то опира в гората. Можем да се крием там — никой не би се сетил.

Той видя умората й.

— Как се чувстваш? Имаш ли достатъчно сили?

— Не, но съм добре.

— Можем да заобиколим, да слезем няколко мили по пътя. Трябва да избегнем бариерата, това е много по-безопасно от селото. Е?

— Аз… по-добре, не. Мога да опитам. — Тя се поколеба, после отговори: — По-добре е да не идвам, не днес. Ти върви. Аз ще чакам. Ерики може да се върне днес.

— А ако не дойде?

— Не знам. Ти върви.

Той погледна назад към базата. Гнездо на змии. Да се отиде там, беше самоубийство. От възвишението, на което бяха, той виждаше чак до главния път. Край бариерата все още имаше хора — както и предполагаше, Зелени ленти и полиция, и редица превозни средства, чакащи да напуснат района. „Никой няма да ни качи сега — помисли си той. — Освен заради наградата.“

— Иди в селото. Аз ще чакам в гората.

— Без теб ще ме върнат при баща ми. Познавам ги, Джони.

— И без това вероятно ще те предадат.

— Както Бог желае. Но можем да получим малко храна и топлина, може би дори почивка за през нощта. Можем да се измъкнем призори. Може дори да успеем да вземем кола или камион от тях — каландарът има стар форд. — Тя сподави една кихавица. Въоръжените мъже не бяха далеч. Беше повече от вероятно да има патрули навън, в гората — по пътя насам им се наложи да заобиколят, за да избегнат един от тях.

„Да идем в селото е лудост — помисли си той. — Да заобиколим бариерата ще коства часове на дневна светлина, а през нощта… не можем да останем навън още една нощ.“

— Да вървим в селото — каза той.

Така вчера бяха дошли в селото и Мустафа, каландарът, изслуша историята й, без да поглежда Рос. Новината за пристигането им премина от уста на уста, цялото село веднага я научи и тя беше добавена към другата — за наградата за саботьора и похитителя на дъщерята на хана. Каландарът даде на Рос изоставена колиба с една стая, с мръсен под и плесенясали черги. Беше доста далеч от пътя, в отдалечения край на селото, а той беше забелязал стоманено твърдите очи, сплъстената коса и небръснатата брада, карабината, кукрито и раницата му, натежала от амуниции. Азадех покани в дома си — коптор с две стаи, без електричество и течаща вода. Нужникът беше просто една дупка в земята.