Кормак Маккарти - Пътят

Татко?

Шт. Стой долу.

Толкова ме е страх.

Шт.

Те лежаха и се ослушваха. Можеш ли да го направиш? Когато моментът дойде? Когато моментът дойде, няма да има време. Сега е моментът. Проклет да си, Господи, и умри. Ами ако пистолетът засече? Не трябва да засича. А ако все пак засече? Ще можеш ли да разбиеш любимия череп с камък? Има ли в теб някой, когото не познаваш? Възможно ли е това? Дръж го в прегръдките си. Просто така. Душата е изменчива. Притисни го до себе си. Целуни го. Бързо.

Мъжът чакаше. С малкия никелиран пистолет в ръката си. Отново пристъп на кашлица. Направи огромно усилие, за да го спре. Опита се да се ослуша, но не чу нищо. Няма да те оставя, прошепна той. Никога няма да те оставя. Разбираш ли? Лежеше сред листата, прегърнал треперещото дете. Стискайки револвера. През цялото време, докато падаше мрак, до идването на нощта. Студена и беззвездна. Започна да си мисли, че имат шанс. Просто трябва да чакаме, прошепна той. Толкова беше студено. Опита се да мисли, но умът му плуваше. Беше толкова слаб. А бе имал намерение да тича. Той не можеше да тича. Когато ги обгърна пълен мрак, той разкопча каишките на раницата, извади одеалата, зави с тях момчето и то скоро заспа.

През нощта чу ужасни писъци, идващи от къщата, и се опита да запуши ушите на момчето с ръка. Малко по-късно крясъците спряха. Лежеше и се ослушваше. Когато излязоха от тръстиката и пресякоха пътя, бе видял някаква голяма кутия. Нещо като детска къщичка за игра. Разбра, че точно това беше мястото, откъдето онези хора наблюдаваха пътя. Лежаха скрити и биеха звънеца в къщата, за да дадат знак на останалите от групата си, че някой е дошъл. Унесе се и заспа. Нещо идва насам? Стъпки сред листата. Не. Само вятърът. Нищо. Надигна се и погледна към къщата, но всичко тънеше в мрак. Раздруса момчето и го събуди. Хайде, каза той. Трябва да тръгваме. Момчето не отговори, но мъжът знаеше, че е будно. Отметна одеалата и ги привърза към раницата. Хайде, прошепна той.

Тръгнаха през тъмната гора. Имаше луна някъде там зад пепелявите надвиснали облаци и виждаха смътните очертания на дърветата. Залитаха като пияни. Ако ни намерят, те ще ни убият, нали, татко?

Шт. Без повече приказки.

Нали, татко?

Шт. Да. Ще го направят.

Нямаше никаква представа в каква посока вървят и се страхуваше, че могат да направят кръг и да се върнат обратно при къщата. Опита се да си припомни каквото знаеше по въпроса, чудейки се дали това не са само приказки. В каква посока се отклоняваха изгубените? Може би това зависеше от обстоятелството дали си на северното, или южното полукълбо. Или дали си служиш с дясната, или с лявата ръка. Най-накрая пропъди тези мисли заедно с идеята, че има нещо, което можеше да коригира. Умът му изневеряваше. Призраци, които бяха спали хиляди години, бавно се надигаха от съня си. Как можеше да коригира това? Момчето вървеше, олюлявайки се. Заваляйки думите, то поиска мъжът да го носи. Той го взе на ръце и детето моментално заспа на рамото му. Знаеше, че не може да го носи дълго.

Събуди се, разтреперан, в мрака сред гората и листата. Надигна се и потърси опипом момчето. Задържа ръката си на тънките ребра. Топлина и помръдване. Удари на сърце.

Когато се събуди отново, беше почти достатъчно светло, за да вижда. Отметна одеалото, стана и едва не падна. Закрепи се и огледа сивата гора в сутрешната дрезгавина. Колко далече бяха стигнали? Изкачи се на върха на едно възвишение, приклекна и се загледа в настъпващия ден. Пестеливата зора, студеният тъмнеещ свят. В далечината имаше нещо, което приличаше на борова гора, гола и черна. Безцветен свят от тел и траурен креп. Върна се, събуди момчето и го накара да се надигне. Главата му продължи да клюма. Трябва да тръгваме, каза той. Трябва да тръгваме.

Носеше го на ръце през полето, като спираше да почива на всеки петдесетина крачки. Когато стигнаха боровете, коленичи, сложи го да легне в песъчливата пепел, зави го с одеалата и седна, загледан в него. Детето сякаш беше дошло от лагер на смъртта. Измършавяло, прималяло от умора, болнаво и уплашено. Той се наведе, целуна го, сетне стана, тръгна към края на гората и обиколи района, за да види дали са в безопасност.

На юг сред полето се виждаха очертанията на къща и обор. Отвъд дърветата извивка на път. Дълъг участък с мъртва трева. Мъртъв бръшлян по каменна стена, пощенска кутия, ограда и мъртви дървета оттатък пътя. Студ и тишина. Обгърнати от индигова мъгла. Мъжът се върна и седна при момчето. Отчаянието го беше довело до равнодушие и той знаеше, че не трябва да допуска тази грешка отново. За нищо на света.