Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

Нито в наводнения от войска Иерушалаим, нито тук, на обкръжения хълм, някой се опита да отърве осъдените и тълпата се върна в града, защото наистина в тази екзекуция нямаше нищо интересно, а там, в града, вече бяха почнали приготовленията за настъпващия вечерта велик празник Пасха.

Във втория пояс римската пехота страдаше повече и от кавалеристите. Центурионът Плъходава позволи на войниците само да свалят шлемовете и да покрият главите си с бели кърпи, натопени във вода, но ги държеше прави и с копията в ръка. Той самият, също с кърпа на главата, но не мокра, а суха, се разхождаше близо до групата на палачите, без дори да свали от дрехата си сребърните лъвски муцуни, без да махне наколенниците, меча и шлема. Слънцето биеше право в центуриона без да му причинява страдания, а към лъвските муцуни не можеше да се погледне — ослепителният блясък на среброто, сякаш възвряло на слънцето, изгаряше очите.

Обезобразеното лице на Плъходава не изразяваше нито умора, нито отегчение и великанът центурион сякаш беше в състояние да обикаля така целия ден, цялата нощ и още един ден — с една дума, толкова, колкото се наложи. Да обикаля все така, опрял ръце върху тежкия колан с медни плочки, все така сурово да поглежда ту към стълбовете с осъдените, ту към войниците във веригата, все така равнодушно да подритва с върха на кожения ботуш побелелите от времето човешки кости, които се търкаляха тук-таме в краката му, или ситните кремъчета.

Човекът с качулката се бе настанил близо до стълбовете на трикрако столче и седеше благодушно, без да помръдва; впрочем от време на време човъркаше от скука пясъка с пръчка.

Казаното, че отвъд веригата на легионерите нямаше жив човек, не бе съвсем вярно. Всъщност там имаше един човек, но просто не всички можеха да го видят. Беше застанал не при открития подстъп към върха, откъдето беше най-удобно да се наблюдава екзекуцията, а откъм северната страна, където хълмът не беше полегат и достъпен, а неравен, където имаше свлачища и пукнатини, където, впили между камънаците корени в прокълнатата от бога безводна земя, се мъчеше да живее една хилава смокиня.

Точно под дръвчето, което не хвърляше никаква сянка, се беше сврял този единствен зрител, а не участник в екзекуцията, седнал на един камък от самото начало, тоест вече четвърти час. Да, за да види екзекуцията, той беше избрал не най-добрата, а най-лошата позиция. Но все пак и от нея стълбовете се виждаха, виждаха се отвъд веригата и двете искрящи петна на гърдите на центуриона, а това беше, изглежда, напълно достатъчно за човека, който явно искаше да остане незабелязан и необезпокояван от никого.

Но преди около четири часа, в началото на екзекуцията, този човек се беше държал съвсем иначе и можеха много лесно да го забележат; навярно затова беше променил сега поведението си и се беше уединил.

Когато процесията мина веригата и се изкачи на върха, той се появи за пръв път, и то като човек, който явно е закъснял. Дишаше тежко и не вървеше, а тичаше към хълма и се блъскаше, а като видя, че веригата се затвори пред него, както и пред всички останали, направи наивен опит да се престори, че не разбира гневните крясъци и да се промъкне между войниците чак до мястото на екзекуцията, където вече сваляха осъдените от каруцата. Това му струва тежък удар с тъпия край на копие в гърдите и той се дръпна от войниците с вик не на болка, а на отчаяние. Легионера, който го удари, той обгърна, с мътен и напълно равнодушен към всичко взор, като човек, безчувствен за физическа болка.

Разкашлян, задъхан, с ръце на гърдите, той обиколи целия хълм с надеждата откъм северната му страна да намери пролука във веригата, през която да се промъкне. Но беше вече късно. Пръстенът беше затворен. И човекът с разкривено от мъка лице беше принуден да се откаже от опитите да си пробие път до каруците, от които вече стоварваха стълбовете. Тези опити не бяха довели до нищо, само дето щяха да го хванат, а според плановете му в никакъв случай не трябваше да бъде задържан този ден.

И затова отстъпи встрани, към пролуката, където беше по-спокойно и никой не му пречеше.

Сега, седнал на камъка, този чернобрад човек с гуреливи от слънцето и от недоспиване очи се терзаеше. Ту въздишаше, ту разтваряше своя овехтял в странстванията талет, станал от светлосин мръсносив, и оголваше наранените си от копието гърди, по които се стичаше мръсна пот, ту вдигаше в непоносима мъка очи към небето и следеше трите египетски лешояда, които отдавна плуваха на широки кръгове във висините с предчувствието за скорошен пир, ту вперваше безнадежден взор в жълтата земя и виждаше на нея почти изтлял кучешки череп и сновящи край него гущери.