Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

Кавалерийската ала, която преряза по пладне пътя на прокуратора, стигна в тръс до Хевронската порта на града. Пътят й беше разчистен. Пехотинците от кападокийската кохорта бяха изблъскали встрани навалицата от народ, мулета и камили, и алата, вдигнала бели стълбове прах до небето, излезе на кръстовището, където се разделяха два пътя: южният за Витлеем и северозападният за Яфо. Алата препусна по северозападния път. Пак кападокийци бяха пръснати от двете страни на пътя и те разчистиха своевременно вляво и вдясно всички кервани, забързани за празника в Иерушалаим. Излезли от временните си шатри на ивици, опънати върху тревата, богомолците се тълпяха зад кападокийците. Като измина близо километър, алата изпревари втората кохорта на Мълниеносния легион, после остави зад себе си още един километър и стигна първа в подножието на Плешивия хълм. Там се спеши. Командирът разби алата на взводове и те обградиха цялото подножие на малкия хълм, като оставиха свободен само един подстъп откъм пътя за Яфо.

Скоро след алата до хълма стигна втората кохорта, изкачи се още по-високо и опаса хълма като венец.

Най-сетне дойде и центурията, командувана от Марк Плъходава. Тя се беше проточила в две вериги отстрани на пътя, а помежду им, охранявана от тайната стража, вървеше каруцата с тримата осъдени; на вратовете им бяха окачени бели дъски с надпис „разбойник и метежник“ на два езика — арамейски и гръцки. Зад каруцата на осъдените следваха други, натоварени с току-що издялани греди с напречници, въжета, лопати, кофи и брадви. В тези каруци бяха шестимата палачи. Зад тях яздеха центурионът Марк, началникът на храмовата стража на Иерушалайм и оня човек с качулката, с когото Пилат беше водил кратък разговор в затъмнената стая на двореца.

Процесията завършваше с верига от войници и вече след нея вървяха към две хиляди зяпачи, които не се бяха уплашили от адската жега и желаеха да присъстват на интересното зрелище.

Към тези зяпачи от града се присъединиха сега и любопитните богомолци, пускани безпрепятствено в опашката на процесията. Сред острите възгласи на глашатаите, които придружаваха колоната и крещяха същото, което по пладне беше извикал Пилат, процесията се заизкачва по Плешивия хълм.

Алата пусна всички през долния пояс, а втората центурия пусна нагоре само онези, които имаха пряко отношение към екзекуцията, а после с бърза маневра пръсна тълпата в пръстен по целия хълм, тъй че тя се озова между пехотната верига горе и кавалерийската долу. Сега тя можеше да наблюдава екзекуцията през рядката верига на пехотинците.

И тъй, откакто процесията се беше изкачила на хълма, изминаха повече от три часа и слънцето вече се снишаваше над Плешивия хълм, но жегата все още беше нетърпима и войниците от двете вериги страдаха от нея и от скуката, проклинаха в душите си тримата разбойници и искрено им желаеха час по-скоро да умрат.

Дребният командир на алата с мокро чело и потъмняла на гърба от пот бяла дреха се намираше в подножието на хълма при открития подстъп и начесто ходеше до коженото ведро в първи взвод, загребваше с шепи вода, пиеше и си мокреше чалмата. Олекваше му малко, той се отдалечаваше и пак почваше да крачи напред-назад по прашния път, водещ към върха. Дългият му меч се удряше в пристегнатия с връзки кожен ботуш. Командирът искаше да даде на кавалеристите си пример за издръжливост, но жалеше войниците и затова им разреши да направят пирамиди от забодени в земята копия и да хвърлят върху тях белите си наметала. Под тези палатки сирийците се криеха сега от безпощадното слънце. Ведрата се празнеха бързо и кавалеристите от взводовете ходеха поред за вода от долчинката в подножието на хълма, където в хилавата сянка на мършави черници вече пресъхваше от адската жега мътен поток. Там бяха спрели — дано уловят слабата сянка — и скучаещите коняри, които пазеха изнемощелите животни.

Отегчението на войниците и ругатните им по адрес на разбойниците бяха понятни. За щастие опасенията на прокуратора от възможни безредици по време на екзекуцията в омразния му град Иерушалаим не се оправдаха. А на четвъртия час от екзекуцията между двете вериги — пехотната горе и кавалерийската в подножието — не остана, въпреки всички очаквания, нито един човек. Слънцето изгори тълпата и я погна обратно към Иерушалаим. Зад веригата на двете римски центурии имаше само две бездомни псета, кой знае как попаднали тук. Но жегата беше изнурила и тях, те лежаха, изплезили езици, и дишаха тежко, без да обръщат внимание на зеленогърбестите гущери, единствените същества, които не се бояха от слънцето и сновяха сред нажежените камъни и някакви пълзящи растения с големи бодли.