Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

— Има! — викна с отчаяна смелост Канавкин.

— Браво! — викна и конферансието.

— Браво! — страшно изрева салонът.

Когато всички утихнаха, конферансието честити на Канавкин, стисна му ръка, предложи му колата да го откара до в къщи и заповяда някому зад кулисите да се отбие със същата кола за лелята — да я покани да заповяда на представление в женския театър.

— Ах, исках да ви попитам — леля ви да е казвала къде си крие валутата? — осведоми се конферансието, предлагайки любезно на Канавкин цигара и горяща клечка кибрит. Канавкин запали и някак мъченически се усмихна.

— Вярвам ви, вярвам — въздъхна артистът, — тая дърта стипца не на племенника си, на дявола няма да каже. Но нищо, ще се опитаме да събудим човешки чувства в сърцето й. Може би още не всички струни са се скъсали в сарафската й душица. Всичко добро, Канавкин!

Щастливият Канавкин отпътува. Артистът попита няма ли други желаещи да предадат валута, но му отговориха с мълчание.

— Какви хора, ей богу! — изрече артистът и сви рамене, а после завесата го скри.

Лампите угаснаха, известно време царуваше мрак и сред него отдалече долиташе нервен тенор, който пееше:

„Там купища има злато, и мое, да, мое е то!“

После някъде отдалече на два пъти долетяха ръкопляскания.

— В женския театър някоя дама предава — обади се неочаквано рижият брадат съсед на Никанор Иванович и с въздишка добави: — Ех, да не бяха гъсоците ми! Аз, мили мой, отглеждам в Лианозово бойни гъсоци. Страх ме е, че ще измрат без мен. Бойните гъсоци са много нежни, големи грижи искат… Ех, да не бяха гъсоците. Пет пари не давам за Пушкин — и пак завъздиша.

В този миг салонът се освети ярко и Никанор Иванович засънува, че от всички врати нахълтват готвачи с бели калпаци и черпаци. Помощник-готвачите довлякоха в салона котел с чорба и табла с филии черен хляб. Зрителите се оживиха. Веселите готвачи сновяха между любителите на театралното изкуство, наливаха в канчета чорбата и раздаваха хляба.

— Обядвайте, момчета — викаха готвачите, — и предавайте валутата! Защо да киснете залудо тука? Много ли ви се услажда тая помия? Иди си в къщи — хапване, пийване — кеф!

— Ей, ти бе, бащице, защо киснеш тука? — обърна се непосредствено към Никанор Иванович дебел готвач с морав врат, докато му подаваше канчето, в което самотно плаваше един зелев лист.

— Нямам! Нямам! Нищо нямам! — викна обезумял Никанор Иванович. — Разбери — нямам!

— Нямаш, а? — изрева със страшен бас готвачът. — Нямаш ли? — попита той след миг с нежен женски глас. — Нямаш, нямаш — заповтаря успокояващо и взе да се превръща във фелдшерката Прасковя Фьодоровна.

Тя потупваше нежно по рамото стенещия насън Никанор Иванович. Тогава готвачите се стопиха и рухна театърът със завесата. Никанор Иванович видя през сълзи стаята си в болницата и двама с бели престилки, но не нахалните готвачи, които се навираха със съветите си, а лекари, и с тях Прасковя Фьодоровна, която не носеше канче, а табличка, покрита с марля, върху която беше сложена спринцовка.

— На какво прилича това — оплака се горчиво Никанор Иванович, докато му правеха инжекцията, — нямам, нямам, нямам! Пушкин да им предава валута. Нямам!

— Нямаш, нямаш — успокояваше го добросърдечната Прасковя Фьодоровна, — какво сега, на босия цървулите, тъй де.

След инжекцията на Никанор Иванович му поолекна и той заспа без сънища.

Но от виковете му тревогата се пренесе и в 120-а стая, където болният се събуди и си затърси главата, а също и в 118-а, където изпадна в паника неизвестният Майстор и закърши от мъка ръце, като гледаше луната и си спомняше горчивата последна есенна нощ от живота си, ивицата светлина под вратата в сутерена и провисналите къдрици.

От стая 118-а тревогата прелетя през балкона при Иван, той се събуди и заплака.

Но лекарят бързо успокои всички разтревожени, всички скръбни духом и те почнаха да заспиват. Последен потъна в забрава Иван — едва когато над реката взе да съмва. След лекарството, напоило цялото му тяло, успокоението дойде като вълна, която го заля. Тялото му олекна, а дрямката облъхваше като топъл ветрец челото му. Той заспа и последното, което чу наяве, бе чуруликането на птичките в гората, малко преди да се съмне. Но те скоро млъкнаха и Иван засънува, че слънцето вече се снишава над Плешивия хълм и хълмът е опасан от двойна верига…

Слънцето вече се снишаваше над Плешивия хълм и хълмът беше опасан от двойна верига.