Фьодор Достоевски - Бесове

Липутин тутакси се съгласи, но забеляза, че да си изкривиш душата и да похвалиш мужичетата, тогава е било необходимо за насоката; че дори дамите от висшето общество, и те лели сълзи, четейки „Сиромах Антон“ 35, а някои от тях чак от Париж писали в Русия на управителите си от тъй насетне да се отнасят със селяните колкото се може по-хуманно.

И сякаш нарочно тъкмо подир слуховете за Антон Петров 36и в нашата губерния, хем само на петнайсет версти от Скворешники, станаха известни безредици, тъй че в неразборията пратиха войска. Тоя път Степан Трофимович дотам се развълнува, че и нас подплаши. Развика се в клуба, че повече войска трябвало, да били викнели от друга област по телеграфа; ходи при губернатора да го уверява, че той нямал нищо общо; да моли да не го замесели по някакъв начин заради старите му работи и предлагайки незабавно да се пише за декларацията му на когото трябвало в Петербург. Добре, че всичко това скоро се размина и свърши с едно нищо; но аз тогава доста му се зачудих на Степан Трофимович.

След около три години, както е известно, се заговори за националност и се зароди „обществено мнение“. Степан Трофимович много се смя.

— Приятели — поучаваше ни той, — нашата националност, ако наистина е „покълнала“, както ни уверяват сега ония във вестниците, е още на чина, в някое немско петершуле с немска книжка в ръката и зубри вечния си немски урок, а щом потрябва, учителят немец я изправя в ъгъла; за учителя немец — браво; но най-вероятното е, че нищо не се е случило и нищо такова не е покълнало, а си върви, както досега е вървяло, тоест както даде господ. Според мен и туй й стига на Русията, pour notre sainte Russie 37. При това всичките тия панславянства и националности, всичко това е твърде старо, за да бъде ново. Националността, ако щете, никога не е била у нас нищо друго освен клубна господарска прищявка, че на туй отгоре — московска. Аз, разбира се, не говоря за времената на Игор. И най-сетне — всичко иде от безделието. У нас всичко е от безделието — и доброто, и лошото. Всичко иде от нашето господарско, мило, образовано, капризно безделие! Трийсет хиляди години го разправям това. Ние не умеем да живеем от собствения си труд. И каква е сега тая шумотевица около някакво си „покълнало“ обществено мнение — да не би току-тъй изведнъж да е паднало от небето, я! Мигар толкова не разбират, че за да има мнение, най-първо се иска труд, собствен труд, собствен почин, собствена практика! Даром нищо никога няма да дойде. Почнем ли да се трудим, ще почнем и мнение да си имаме. А тъй като ние никога няма да се трудим, то и мнението вместо нас ще го имат ония, дето са работили вместо нас, тоест пак същата тая Европа, същите тия немци — двестагодишните ни учители. А освен това Русията е твърде голямо недоразумение, та сами да си го оправим, без немците и без труд. На, двайсет години вече бия камбаната и призовавам към труд! Живота си дадох за тоя призив и вярвах, безумецът аз! Сега вече не вярвам, но бия камбаната и ще я бия до края, до гроб; ще дърпам въжето, дордето клепалото не удари за моята панихида!

Уви! Ние само кимахме. Ние аплодирахме учителя си, хем как! Хубаво де, господа, ами мигар и сега-сега под път и над път не звучат същите „мили“, „умни“, „либерални“ староруски глупости?

Учителят ни вярваше в бога. „Не разбирам защо всички тук ме изкарват безбожник — казваше той понякога. — Аз вярвам в бога, mais distinguons 38, вярвам като в същество, което само в мене съзнава себе си. Че нали не мога да вярвам като мойта Настася (слугинята) или като някое господарче, дето вярва «за всеки случай», или като нашия мил Шатов — впрочем, не, Шатов не влиза в сметката, Шатов вярва насила , като московски славянофил. Що се отнася до християнството, при всичкото ми уважение към него не съм християнин. Аз по-скоро съм древен езичник като великия Гьоте или като древен грък. Достатъчно е, дето християнството не разбра жената — което тъй хубаво разви Жорж Санд в един от гениалните си романи. А колкото до молитвите, поста и тям подобните му — не разбирам на кого влиза в работата какво правя аз. Както и да се трепят нашите доносници, да ставам езуит, не желая. През четирийсет и седма година Белински от странство прати на Гогол прочутото си писмо 39и в него горещо го упрекваше, че бил вярвал «в някакъв си бог». Entre nous soit dit 40, нищо по-комично не мога да си представя от оня миг, когато Гогол (тогавашният Гогол!) е прочел този израз и… цялото писмо! Но като махнем смешното и понеже все пак съм съгласен със същността на работата, ще повторя и потретя: «Това са то хора! Съумяха да обичат народа си, съумяха да пострадат за него, съумяха да пожертват всичко за него и съумяха в същото време да не се сливат с него, ако се наложи, да не му вървят по гайдата в някои неща. Тъй де, не може наистина един Белински да търси спасение в зехтина или стърганата ряпа!…»“