Фьодор Достоевски - Бесове

По едно време за нас в града се носеше, че кръжецът ни бил разсадник на волнодумство, разврат и безбожие; то тъй и не се разсея тая мълва. А всъщност нямаше нищо освен едно най-невинно, мило, досущ руско лековато либерално дърдорене. „Висш либерализъм“ и „висш либерал“, тоест либерал без всякаква цел, са възможни само и единствено в Русия. Степан Трофимович, като всеки остроумен човек, се нуждаеше от слушател, а освен това се нуждаеше от съзнанието, че изпълнява висшия си дълг, като пропагандира идеята. Пък и най-сетне, нали все трябва да си пиеш с някого виното и на чаша шампанско да поразмените някои и други мисли от сорта за Русия и „руския дух“, за бога въобще и за „руския бог“ особено; да повторите за стотен път общоизвестните и обръгнали на всички руски скандални историйки. Пък не отминавахме и градските клюки, та понякога стигахме и до строги, високонравствени присъди. Задълбавахме и в общочовешкото, най-сериозно размишлявахме за бъдещата съдба на Европа и човечеството; академично предсказвахме, че Франция след цезаризма отведнъж ще се срути до степен на второстепенна държава, и бяхме абсолютно сигурни, че това може да стане ужасно бързо и лесно. Откога му бяхме предсказали на папата ролята на прост митрополит на обединена Италия и бяхме напълно убедени, че в нашия век на хуманизъм, индустрия и железници целият този хилядолетен въпрос е най-лесната работа. Тъй е, „висшият руски либерализъм“ тъй гледа на нещата. Понякога Степан Трофимович заговаряше и за изкуство, и то твърде добре, но малко отвлечено. Спомняше си понякога за приятелите от младини — все лица, влезли в историята на нашето развитие, — спомняше си с умиление и благоговение, но донейде сякаш и със завист. Станеше ли пък донемайкъде скучно, чифутчето Лямшин (дребен пощенски чиновник), майстор на пианото, сядаше да свири, а в антрактите изобразяваше свиня, буря, раждане с първия вик на детето и пр., и пр.; то затуй само и биваше канен. Ако ли пък сръбнехме повечко — а се случваше, макар и рядко, — изпадахме във възторжено състояние и веднъж дори дружно, под акомпанимента на Лямшин, изпяхме „Марсилезата“, не зная само добре ли излезе. Великия ден деветнадесети февруари 29посрещнахме възторжено и отрано бяхме почнали да пресушаваме чаши в негова чест. Беше много-много отдавна, още ги нямаше нито Шатов, нито Виргински, и Степан Трофимович още живееше в къщата на Варвара Петровна. Някое време преди великия ден Степан Трофимович току взе да си мънка под носа известните, макар и малко неестествени стихчета, види се, съчинени от някой отколешен либерален помешчик:

Нещо подобно, струва ми се, буквално не помня. Чу го веднъж Варвара Петровна и му викна: „Вятър, вятър!“ — и си излезе разгневена. Липутин, който се случи там, язвително подметка на Степан Трофимович:

— Хем жалко, ако в олелията бившите крепостни ей тъй, за едното чудо направят на господа помешчиците някоя беля.

И прекара показалец около шията си.

— Cher ami 30 — благодушно му отвърна Степан Трофимович, — повярвайте ми, че това (той повтори жеста около шията) ни най-малко няма да донесе полза нито на нашите помешчици, нито на някой от нас въобще. Ние и без глави нищо няма да можем да уредим, въпреки че тъкмо главите най-много ни бъркат.

Подчертавам, че мнозина у нас смятаха, че в деня на манифеста ще стане нещо необикновено, от сорта на това, дето го предсказваше Липутин, пък и всички тъй наречени познавачи на народа и държавата. Степан Трофимович, изглежда, споделяше тия мисли, хем дотам, че почти в навечерието на великия ден внезапно взе да моли Варвара Петровна да го пусне в странство; с една дума, разтревожил се беше. Но мина великият ден, мина още някое време и високомерната усмивка отново се появи на устните на Степан Трофимович. Той изрече пред нас няколко забележителни мисли за характера на руския човек изобщо и на руското мужиче по-специално.

— Ние като припрени хора доста избързахме с нашите мужичета — завърши той поредицата от забележителни мисли, — изкарахме ги на мода и цял раздел на литературата години наред се захласваше по тях 31като по новооткрита скъпоценност. Надянахме лаврови венци на въшливите глави. Руското село за хиляда години ни е дало едно-единствено — комаринската 32. Един забележителен руски поет, при това нелишен от остроумие, като вижда за първи път на сцената великата Рашел, възторжено възкликва: „Не давам Рашел за мужика!“ 33Аз съм готов да ида по-далеч: аз давам всички мужици в замяна за една Рашел. Време е да погледнем по-трезво и да не смесваме нашия роден чернокрак катраник с „bouquet de l’impératrice“ 34.