Виктор Пелевин - Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)

— Какви са тези пламъчета? — попита Маша.

— Това е карта на завистта — каза ангелът. — Тук са нещата, на които в дадения момент хората завиждат най-много. Може да се каже, че тук са показани най-желаните и съблазнителните от човешка гледна точка маршрути на съдбата, които започват в тази минута. Колкото по-ярко е пламъчето, толкова по-силна е всеобщата завист.

— А защо цветовете са различни?

— Дълго е за обяснение — отговори ангелът. — Но ти си натам.

Маша видя ослепителен пламък, поръбен с розово. Той сияеше толкова ярко, че даже й беше трудно да различи другите край него.

— Къде ще живея?

— В Русия.

Думата „Русия“ имаше смисъл и той беше доста обемист.

— Ти ще бъдеш най-красивата жителка на тази страна продължи ангелът — и много светли умове заедно с мен ще те нарекат тяхна прекрасна дама.

— А къде точно в Русия трябва да се родя?

— В Лос Анджелис — отговори ангелът.

Това име също имаше смисъл, но то не съвпадаше много със смисъла на първото.

— Защо? — учуди се Маша.

— Сега пред теб се разкрива общочовешкият опит. Ако зададеш този въпрос на себе си, смисловите елементи сами ще се съединят в отговор.

Тя не повярва, че може да разбере самостоятелно такава сложнотия, но реши да опита и се замисли.

И изведнъж стана нещо невероятно — в ума й от всички страни нахлуха десетки разноцветни думи, понесоха се към една точка и се слепиха в пъстра буца. Маша тутакси разбра, че отговорът й е известен.

— Наистина знам — каза тя учудена. — Да… Ония руснаци, дето са ги направили собственици на Русия, за да я вдигнат от прахта и да я въведат в семейството на цивилизованите народи, те… Те обикновено раждат по чужбините, та децата им да не трябва цял живот да живеят с някакъв пиклив паспорт в тая шибана страна!

— Примерно — отбеляза ангелът. — Само че не бива да се изразяваш така, все пак ти си бъдеща дама.

— Значи ще отидем в Лос Анджелис?

— До Лос Анджелис има още цели девет месеца — отговори ангелът. — Твоят живот ще започне на друго място.

— Къде?

— Там, където са сега татко ти и майка ти.

— А ние как ще стигнем дотам?

— Лесно и бързо — каза ангелът. — Гледай внимателно звездата си и всичко само ще стане.

Маша се втренчи в искрящата светлинка и отново усети как се понася нанякъде, но този път ангелът не тръгна да я дърпа назад.

Скоро тя различи пред себе си снежен склон с тук-там стърчащи ели, издигащи се в небето синьо-бели планини и странни метални стълбове с нещо като висящи на тях велосипеди. Маша се замисли за предназначението им и отново забеляза как в съзнанието й се слепват разноцветни думи, и й стана ясно, че това не са велосипеди, а двойните колела на ски лифтове, през които се превърта стоманено въже.

После видя много голяма дървена къща с блестящи стъклени плоскости в стените и синкав сняг на покрива. По балконите му имаше шезлонги, на които лежаха леко облечени хора със слънчеви очила.

Маша си помисли, че ще й бъде интересно да влезе в тази къща, и веднага разбра, че е вече съвсем наблизо: за да се придвижи дотам, трябва само да го поиска.

Заснежената сграда се озова точно отдолу, а после ангелът я хвана и заедно скочиха в един комин, който димеше на покрива. Те минаха по димния стълб, в който проблясваха жълти искри, прескочиха пламтящия в камината огън и се озоваха в огромна стая — висока колкото цели два етажа, с прозорец на цялата стена.

Тогава изведнъж стана ясно, че и ангелът, и Маша са всъщност много мънички. Тя го разбра, когато ангелът я повлече през цялата стая, отърка я в пъстрата вълна на килима, стрелна се нагоре по стената и се гмурна заедно с нея в украсена с дърворезба ниша.

В нишата имаше статуетка на дебнеща хищна котка. Тя беше с размерите приблизително на въргалящата се до нея бутилка от шампанско — но ангелът и Маша се изхитриха и се промъкнаха под корема на металното животно. До котката имаше кибритена кутия, изправена на тясната си страна — тя беше толкова голяма, че ангелът и Маша без никакво усилие се скриха зад нея.

На етикета на кутията се мъдреше неразбираема рисунка — възел от преплетени лентички като онези, които телевизионните говорители носят на реверите си по случай Световния ден за борба със СПИН. Само че тук лентичките бяха в различни цветове и съчетанието им като че ли напомняше едновременно за всички беди на човечеството. Освен това Маша си помисли, че този възел прилича на някакво недомислие, в което така и не се е получило сливане на множество разноцветни думи.