Виктор Пелевин - Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)

— Няма ли да ви се стори, че богинята иска твърде много от вас?

— Не. Готов съм на всичко. Ако искате, проверете ме, дайте ми каквато и да е задача. Аз владея румала до съвършенство.

— Кой ви е учил?

— Аз сам. Тренирах върху манекен. Методът ми може и да е несъвършен, но повярвайте ми, със затворени очи в тъмна стая ще направя каквото трябва.

Аристотел Фьодорович тихо се засмя.

— Ех, младежо — каза той. — Работата въобще не е във физическите навици. Самият вие съвсем вярно отбелязахте, че служенето на богинята е духовен път. Откъде знаете какво ще поиска от вас майката Кали?

— Каквото и да поиска, аз съм съгласен.

— Ами естественият човешки интерес към другите религии? Все пак на света ги има много.

— Директно тук и сега — заяви Борис, като направи енергично движение с цяло тяло — се отричам от всички останали богове, от всички други пътища!

Аристотел Фьодорович кимна одобрително.

— Вие сте сериозен в търсенето си — каза. — Впрочем още от първата минута не съм имал никакви съмнения във вас.

Той се приближи към нишата между двете фоторепродукции и отметна скриващата я пурпурна завеса.

Борис вдигна очи.

Пред него стоеше Кали.

Това беше боядисана статуя в човешки ръст с блестящи очи от разноцветен емайл, чиито зеници гледаха огнено и страшно. В една от четирите си ръце тя държеше истинска дамаска сабя с древно черно острие. В друга имаше мъжка глава в издута найлонова торба — също истинска, със смътно различима козя брада, петна от разлагане и ясно видима обеца на притиснатото към найлона ухо. На кръста на богинята висеше престилка от човешки ръце, целомъдрено скрити от ръкави на ризи, рокли и сака — виждаха се само изтлели до кости китки, скрепени с тънка златна жица и тук-таме стегнати от ивици изсъхнала кожа. Тези пришити към пояса разноцветни ръкави придаваха на Кали някакъв пъстро-цигански облик. И освен това около нея сякаш витаеше нещо като древноиндийски прах и сажди — това, което в романтичните източници е прието да се нарича „ароматът на вековете“.

Аристотел Фьодорович изгледа строго пленника, който беше притихнал под погледа на богинята.

— Сега, младежо, остана една ритуална формалност и ще ви развържем.

— Готов съм — каза Борис.

Аристотел Фьодорович се обърна към изваянието и отвори украсена с резба кутийка, поставена в краката на богинята. В ръцете му се появи чинийка, върху която той с малка сребърна щипка извади от кутийката три ситни късчета от нещо, което приличаше на яркожълт тебешир.

— Знам! — възкликна Борис.

— Какво знаете, младежо? — попита снизходително Аристотел Фьодорович.

— Знам какво е това.

— И какво е?

— Свещена жълта захар. Никой от профаните не знае какъв е съставът й, но казват, че след като веднъж я опита, човек вече никога няма да се отклони от пътя на служене на Кали. Тхагите я вземат по време на религиозните си ритуали.

— Много сте осведомен — измърка Аристотел Фьодорович и се приближи към Борис. — Да, нещо такова е. За всички има по късче — за вас, за мен и за Румал Мусаевна. Но първо трябва да изречете специална формула, за да подарите себе си на богинята. Беззаветно и от все сърце, три пъти подред. Това е изключително важен момент.

— Формула на санскрит? — загрижено попита Борис. — Или на хинди?

Аристотел Фьодорович се усмихна.

— На руски. И е много проста: „подарявам се на Кали“.

Борис затвори очи и на лицето му се изписа молитвено съсредоточаване.

— Подарявам се на Кали! Подарявам се на Кали! Подарявам се на Кали!

— Чудно — каза Аристотел Фьодорович, като взе от чинийката късче захар. — Ам…

Борис отвори уста и твърдото жълто парче падна на езика му.

— Добре — прошепна Аристотел Фьодорович.

Той остави чинийката до кутията, молитвено събра ръце пред гърдите, вдигна очи към тавана и изведнъж бухна като бухал.

Румал Мусаевна тутакси се притаи зад гърба на Борис, извади изпод сакото си жълта намаслена кърпа и ловко метна примката на врата на Борис като сак за лов на пеперуди.

Аристотел Фьодорович даже не погледна гърчещия се на стола неофит. Той се обърна към статуята и с все така събрани пред гърдите ръце тихо замърмори някакво неразбираемо заклинание, в което понякога се повтаряха съзвучия, наподобяващи или „калинка-малинка“, или „килийка мънинка“. Говори доста дълго — докато не стихна шумът от боричкането зад гърба му. После се поклони на богинята и се обърна към Румал Мусаевна, която вече сваляше кърпата си от врата на изцъкления неподвижен Борис.