Виктор Пелевин - Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)

Неочаквано мисълта ми дръзна да се възнесе към нещо безкрайно високо и прекрасно и тутакси, както беше обещано, замръзна. Но преди да замръзне, аз все пак успях да разбера, че такъв невъобразим полет нагоре е възможен и че това прекрасно наистина съществува във връхната му точка…

Когато блесналата ослепителна светлина, в която ме превърнаха тези редове, отново се смени с влажна тъмнина, аз проумях, че днес Добросвет ми е дал някакъв особено мощен коктейл — и е форсирал увисналия ми в безтегловност ум.

Налагаше ми се да преживявам смисъла на всяка дума с невиждана сила и яснота. Аз не просто се прониквах с чуждия мистичен опит — той ставаше мой. Обзе ме страх, защото осъзнах: само да се отпусна и тия агентурни изроди наистина ще ме накарат да позная Предвечния.

Видях тези искри — или по-точно пак ги мернах. След кваса те започваха да се роят в тъмното горе-долу на четирийсетата минута от всеки сеанс, но можех да спра да им обръщам внимание и тогава те изчезваха.

Стори ми се, че станах огромна капка и в нея се вля цялата свръхсолена вода от ваната, из която се носех. И в мен вече беше готово да се отрази нещо неизмеримо и ослепително, но му попречи проклетият четец — той като че ли обърка стиховете, излезе от ритъм и тутакси загъгна някак по-бързо:

По-нататък ще се постарая да опиша точно споходилите ме преживявания по реда на появяването им — след предизвикалите ги думи.

Отначало тялото ми изтля в прах. То се разлагаше много дълго, сигурно сто години. После се разнесе оглушителен удар на гръмотевица, прахта се разсея като лек облак и аз осъзнах, че сега съм свободен ум, който може да стане каквото му хрумне.

И станах цар. Това беше неприятно и тревожно, защото знаех: скоро аз и семейството ми ще бъдем разстреляни в мазето от романтичните червени часовникари.

После станах червей. Беше особено унил момент — стори ми се, че времето е спряло и сега вечно ще обяснявам за мобилната тарифа „любимият“ в безкрайната ефирна пропаст между последния гег на Сидор Задорни и шансона „Братчедът сам занесе дюшека в кокошарника“.

Накрая се превърнах в роб. Беше като да дойдеш без нужда на курса Intermediate Advanced в осем и половина сутринта.

А после изведнъж станах Бог.

Как да предам този миг.

Знаете ли, всичките онези сладникави индийски метафори за това как Бог и търсещият го наподобяват влюбена двойка са си чиста истина. Тук, разбира се, любовта не е такава, която оставя след себе си дечица или поне песента Show must go on . И все пак няма с какво друго от човешкия опит да се сравни този миг.

Точно така замира сърцето пред приказната невъзможност на онова, което ей сега ще се случи, точно така побеждаваш смущението и срама, преди да се разкриеш напълно — само че в жалката земна любов след десет минути вече разбираш, че равнодушната природа просто те е използвала за своите цели, но тук… Тук обещанието за чудо наистина завършва с чудо. И това чудо такова, каквото е, не може да се опише. Тоест може, но думите няма да създадат даже бегла представа за описаното.

И все пак ще се опитам да кажа най-важното. Знаете, че в нашия свят често псуват Бога. Бензинът бил скъп, заплатата — малка, и изобщо светът гноясвал под петата на сатаната. И когато приказват такива неща, хората дълбоко в душата си мислят, че колкото повече мрънкат, толкова по-голяма лихва им дължи Бог по кредита на доверие — нали сега всички са отракани, хитри и разбират колко изгодно е да имаш скътан собствен, малък, международно признат гладомор. Самият аз, общо взето, разсъждавах приблизително по същия начин.