Виктор Пелевин - Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)

— Не е там работата — отвърна с безметежна усмивка Добросвет — дали аз съм го имал. Работата е, че ти трябва да се сдобиеш с такова, и то в определените от ръководството срокове.

— А за какво ни е това?

— Семьон — каза Добросвет, — ти трябва да убедиш Буш, че си Бог. А пък Буш изобщо не е глупак. Как смяташ да го направиш, ако не можеш да влезеш в образ?

— В какъв образ?

— Точно това ни предстои да разберем.

И той опря длан в сивата стена на цистерната.

Заниманията протичаха, както се изрази веднъж Добросвет, „по класическата схема“, макар че аз не разбирах много-много какъв смисъл влага в тези думи.

В началото той лично ми даваше да изпия чаша квас с разтворени в него „катализатори на осъзнатостта“, както ги наричаше. Трябва да кажа, че аз не можех да понасям квас и всеки път го молех да го замени с някакъв сладък софт дринк, но Добросвет отказваше, като твърдеше, че квасът дава най-добър метаболичен ефект. Аз не му вярвах и предполагах, че причината тук е езическо суеверие, но нищо не можех да направя. Доколкото схващах, в квасната му психеделия нямаше постоянна рецептура и той през цялото време експериментираше, но една от работните съставки беше веществото ЛСД-25, което по негови думи при мен почти нямаше ефект.

Веднага искам да отбележа за любителите на психотропните средства — не се опитвайте да повторите нито един от тези опити! Нищо няма да ви се получи, защото специалистите, които се занимаваха с мен, разполагаха със секретни вещества, достъпни само на фармаколозите от специалните служби, и вие никога няма да успеете да създадете повторно онази формула, която водеше до описаните по-долу резултати. Само ще нанесете непоправима вреда на психиката и на здравето си — както в крайна сметка стана и с мен.

След като с отвращение поглъщах кваса, аз запушвах ушите си с гумени запушалки, пъхах се в цистерната, затварях след себе си люка, обръщах се с гръб напред и внимателно лягах в загрятата до телесна температура вода. Водата беше толкова обилно подсолена, че аз плувах в нея като поплавък — и след няколко минути съвсем преставах да я забелязвам.

В тъмната и леко задушна камера нямаше никаква разлика дали очите ми са затворени или отворени, защото виждаха едно и също — гъстокосместа чернилка. Скоро спирах да усещам тялото си и си спомнях за него само тогава, когато то в бавния си дрейф се натъкваше на някоя от стените. Но постепенно преставаха и тези редки сблъсъци и наоколо не оставаше нищо освен предвечна тъмнина. Общо взето, всичко ставаше досущ като преди сътворението на Земята — само Божият Дух не се носеше над водата.

И тъкмо това Добросвет се канеше да поправи.

Аз постепенно свиквах със случващото се и няма да досаждам на читателя с подробни описания на преживяванията си. Случваше се да ме спохождат и кошмари, когато се налагаше да натискам копчето „тревога“ (след това бързо ме измъкваха навън и ми даваха да пия силен чай), имаше периоди, когато чисто и просто заспивах и тогава ме събуждаха с леко почукване по цистерната.

Имаше и такива сеанси, когато изобщо нищо не се случваше — все едно не бях психонавт, легнал в камера за сензорна депривация, а копърка в доматен сос, постигнала абсолютно единство с мирозданието и не мислеща вече за нищо.

Но към края на третата седмица моите всекидневни сесии (всяка от които траеше около три часа) започнаха много да приличат една на друга.

Отначало аз потъвах в обичайните си мисли — и то толкова дълбоко, че съвсем забравях къде се намирам и защо. Случваше се да си спомням за Одеса от детските си години, мислено да си разчиствам сметките с някоя гадина от курсовете Intermediate Advanced или тъжно да размишлявам как накрая сигурно ще ме убият — все пак тия изроди не могат да пуснат човек, на когото са успели да разкажат толкова много.

Но приблизително след половин час (или час — точното време зависеше от състава) квасът на Добросвет започваше да действа и картината се променяше.

Напорът на мислите отслабваше, сякаш на тях им ставаше все по-трудно да ме настигат с кривите си черни крачета. После те съвсем се изгубваха и ставаше ясно, че аз не съм Семьон Левитан, за когото знам всичко, а някакво безименно присъствие, пронизано от припламвания на редки и много красиви светлинки. И за това безименно присъствие не знаех нищо, защото за него по принцип нямаше какво да се знае. В него можеше само да се пребивава, а започнеше ли да се мисли за него, мислите изцяло го засенчваха.