Виктор Пелевин - Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)

Беше ми малко обидно и от време на време започвах да размишлявам: а кой всъщност съм истинският аз? Семьон Левитан или това незнайно кученце? Но отговор нямаше. Общо взето, във великото „Аз и Ти“ на Мартин Бубер засега беше наличен само елементът „Аз“, а и за него ставаше все по-неясно в кой ъгъл на цистерната със солена вода трябва да се търси.

Няма да преразказвам чутото в онези дни. Тук няма тайна — свещените книги на човечеството са отворени за всички, световната философия и поезия — също. Естествено, научих много нови неща — но не може да се каже, че започнах по-добре да разбирам Бога. Напротив, за него ми беше ясно все по-малко и по-малко. И скоро аз се превърнах в листо, потрепващо от всеки смислов полъх — моята беззащитна душа се плашеше всеки път, когато отекващите в нея редове бяха страховито тъмни, и се радваше, щом те се окажеха добри, светли и прости.

А понякога ми рецитираха такива стихове, че тези чувства ме спохождаха едновременно:

И постепенно разбрах какво се очаква от мен: точно така да гръмнат и моите думи, пълни с непостижима простота, в чуждото съзнание, да го оглушат и да го отвлекат, както се отвлича автобус или самолет.

Сеансът на сензорна депривация, в който се случи най-важното събитие в живота ми, се запечата в паметта ми до най-малката подробност.

Всичко започна както обикновено. Близо четирийсет минути след като се потопих в солената вода, квасът на Добросвет започна да действа и аз напълно се слях с тъмната влажна тишина. Редките мисли, които се появяваха в главата ми, се струваха сами на себе си толкова тромави и непохватни, че сякаш засрамени от своята уродливост, изчезваха веднага щом отраженията им изникнеха в огледалото на неподвижния ми ум.

И изведнъж това равно огледало бе строшено като с парен чук от гръмналия в мозъка ми бас:

С мазните си интонации четецът напомняше типичен говорител от някое московско FM радио. В ума ми веднага изплува образът на един такъв безмерно нагъл, хлъзгаво-развъртян и захитряло-пробивен субект на пазарните отношения, въоръжен с последен модел смартфон. Изглежда, помощниците на Шмига бяха решили да икономисат откъм актьори и бяха наели евтинко един от ония младоци, които усмърдяват ефира с рецитациите си за изгодни кредити и мигновена продажба на жилищна площ.

Аз обаче се отнесох — и се замислих за това, че московският радиобизнес заслужава истинско уважение за способността си да паразитира върху западните поп хитове, които сами по себе си са изцяло паразитни: все пак трябва да умееш не просто всекидневно да смучеш кръв от вампирите, ами наред с това и силно да тровиш въздуха над огромна територия…

Впрочем, мислех си аз, едно е самият ти да въртиш такъв бизнес, а съвсем друго — да слушаш радио. Това не бива да се прави никога, особено зад волана.

Седи си човек зад волана, гледа в предното стъкло, зад което ви е ясно какво става, и изобщо не забелязва какви заострени смислови харпуни се впиват в съсредоточения му в пътя мозък. То е, ще ме прощавате, като да стои разкрачен като рак без гащи в състояние на хипноза и даже да не вижда кой и в какъв ред му се намърдва отзад — а тук-таме на опашката да върти сделки търговският отдел на радиостанцията.

А пък освен реклама там има и песни. Те по принцип трябва да се анализират с психиатър куплет по куплет. Ей така като покараш кола един ден из Москва — и ставаш иззад волана остарял и помъдрял с десет години, с особен блясък в очите и с твърдото намерение още утре да теглиш кредит със смешна лихва… Да му се не види, та нали и всичко, което заобикаля човека в съвременния град, е практически от същото естество. Как изобщо да се замислиш за Бога.

Тогава осъзнах, че съм потънал твърде надълбоко в размисли за радиобизнеса — и всичко това защото такова стихотворение трябва да се рецитира от човек, който има най-малкото наченки на безсмъртна душа. Същевременно аз не пропуснах нито един ред от стиховете, защото моят освободен от тялото ум развиваше поразителна скорост: цялата тази върволица от мисли отне само миниатюрна частица от секундата.