Виктор Пелевин - Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)

Тогава там, където то проблясваше допреди миг, отново се пръкваше опротивелият мислител и познавач.

Но не ми оставаше време да анализирам тези преживявания — щом квасът започнеше да действа с пълна сила, моят радиозъб оживяваше.

Когато за пръв път заговори монтираният в мен глас на Родината, аз щях да се удавя от уплаха. От първото ми събеседване с Шмига насам зъбът все мълчеше и никой не ме беше предупредил, че възнамеряват да го използват.

И изведнъж моята най-съкровена дълбочина заговори със звучен женски глас:

— Според Бердяев за Бога е неприложима нисшата човешка категория на господството. Бог не е господар и не господства. На Бога не е присъща никаква власт, несвойствен му е стремежът към могъщество, той не изисква робско преклонение от поробения. Бог е свобода, той е освободител, а не господар. Бог дава чувство за свобода, а не за подчинение…

И така нататък.

Онзи, който вижда тези думи на хартия, едва ли ще разбере какво се случваше в тъмната камера, където те действаха по съвсем различен начин от обичайната човешка реч. Думите сякаш прорязваха от край до край съзнанието ми, като изцяло го запълваха със значението си, и за времето, през което звучаха, се превръщаха в единствената и окончателна реалност.

Цялата работа се дължеше на кваса на Добросвет. Той постоянно експериментираше със състава му и ефектът беше ту по-слаб, ту по-силен — но всеки път ми се налагаше да осъзнавам взривяващите се в мозъка ми смисли с някаква задгробна необратимост. Аз пропадах в начертаната от тях бразда, за да умра мъчително в нея като зърно, на което тепърва предстои да покълне. Всеки път това беше агония, защото във влажния черен мрак изобщо нямаше къде да се скрия от звучащите в черепа ми гласове — и аз ставах плячка на всеки настигащ ме шепот.

Добросвет и Шмига организираха моя тренинг с присъщия на ведомството им цинизъм. Те канеха в центъра за подготовка най-различни хора, настаняваха ги пред микрофон, уж за да участват в радиопредаване, и ги молеха да споделят нещо съкровено — да кажат нещичко за Бога. Обикновено от всекиго очакваха да запълни петнайсет-двайсет минути ефирно време.

Ако пред микрофона се озовеше свещеник, той най-често четеше свещени текстове на своето вероизповедание. Актьорите декламираха някой художествен откъс, посветен на Всевишния, обикновено стихове. Философите навлизаха в малко разбираеми за мен метафизични дебри.

Изглежда, всички тези хора предполагаха, че служат на добра кауза, а изреченото от тях ще стигне по някаква вътрешна радиомрежа на ФСБ до прозяващите се оперативни работници и ще ги направи малко по-човечни и добри. Те изобщо не можеха да си представят, че думите им принудително се трансформират в психична реалност в мозъка на един потопен в черна вечност човек, изцяло лишен от обичайния имунитет към чуждата реч.

Колкото и странно да прозвучи това, най-много ме радваше ислямската духовна образност — макар че предаващите я гласове, ако се съди по разбойническата им дрезгавост, принадлежаха на временно вписани във вертикала чеченски бандити, които сигурно биха ме заклали, без да им мигне окото: „Истина е, Всемогъщият Бог има вино за приятелите си и то е такова, че когато го пият, ги опиянява; опиянени, те се радват; възрадвани, те се отпускат; отпуснати, те омекват; омекнали, те се очистват; очистени, те постигат; постигнали, те се съединяват с божественото; съединили се, те губят различията…“. Не разбирах какво ми казват тези думи, но душата ми разбираше и се успокояваше, и се радваше от нещо.

За малко повече от два месеца подготовка през моя размекнат в тъмното ум преминаха разсъдливите хасиди на Мартин Бубер, прекрасното голо момче на Майстер Екхарт (той пък беше католик), Кришна от Бхагавад Гита, Парабрахман и Атман, Лотосът на Даниил Андреев, съкровеният човек на Якоб Бьоме и много други форми, чрез които човек прозира Вседържителя.

Но най-поразителното беше, че в този странен опит слушателят не бях точно аз. Гласовете се обръщаха не към Семьон Левитан, а към някакъв негов аспект, загадъчен и тайнствен за самия мен.

Излизаше точно като в онзи одески виц за дамата с кученцето, която се качва в такси. Таксиджията се обръща и пита: „Къде отиваш с кучката?“. Дамата, то се знае, казва: „Това не е кучка, а пес“. А таксиджията й вика: „Не говоря на вас, мадам“. Та така и в моя случай. Възвишените и велики умове говореха не с мен, а с някакво седящо на задната седалка на ума ми кученце, което единствено имаше смисъл и стойност за тях — а мен не ме и поглеждаха.