Виктор Пелевин - Пазителят

— Не — отговорих аз. — Това не беше сън, а реалност. Аз усещах еманациите на Старата земя. Ако познаваше това чувство, както аз сега, с нищо нямаше да го сбъркаш.

Юка помисли малко.

— Може би — каза тя — онази стая наистина е някаква червеева дупка 65 65 Във физиката червеевите дупки са хипотетични образувания в пространство-времето, които свързват две точки от пространството и времето. Възможността за съществуването на такива обекти се споменава в „Общата теория на относителността“ на Айнщайн. , през която може да се попадне на Старата земя. Както граф Ди Чапао с племенницата си. Може на Старата земя наистина да има Алексей Николаевич, работещ нещо като тамошен пазител. И умът му, както често се случва с нощните пазачи, да е претъпкан със странни идеи. Но нали това не отрича реалността на онова, което чувстваш сега?

— Не — казах аз. — Не отрича. Но го поставя под съмнение.

Юка поклати глава.

— Той здравата те е объркал. Знаеш ли какво? Иди да поговориш за това с Ангела. Нали сега вече можеш? Че иначе така и ще се съмняваш цял живот.

Това беше чудесен съвет. Но аз по инерция продължавах да хленча:

— Алексей Николаевич каза, че Ангелите са просто проява на моята собствена психика.

— Ами точно това и кажи на Ангела. Да видим, какво ще ти каже за този Алексей Николаевич. А аз през това време ще поразмисля.

Реших да последвам съвета ѝ незабавно — макар че си нямах представа, къде да търся Ангела на Водата. Когато се доближих до вратата, тя ме повика:

— Алекс!

Обърнах се.

— Щом те наплашат отново, веднага ела. Ще оправим всичко.

Излизайки от Юка, видях в коридора двама очакващи ме монаси — префинени и бледи, стояха прегърнати. И двамата бяха по-млади от мен, но точно като мен на ръст и с подобно на моето телосложение. Те се представиха като моите нови фашисти 66 66 Италианската дума fascismo (фашизъм) е производна на „фашо“ (fascio — сноп слама), която от своя страна произлиза от латинското fasces (фасции). . Както те обясниха, назначени са с протекцията на дона Александрина. Да подбира „почетните носители“ на фасции също беше нейна родова привилегия.

Монасите обясниха, че сега ще бъдат при мен нещо като секретари телохранители („а може би донякъде и шпиони“, помислих си); ако желая, съобщиха ми те, наистина мога да им усложня живота, принуждавайки ги навсякъде да влачат след мен фасциите и триъгълната шапка. Стига, разбира се, да не се страхувам да изглеждам старомодно.

— Къде Пазителят обикновено говори с Ангелите? — попитах аз.

Фашистите се спогледаха, а после по-възрастният от тях започна да обяснява, че това зависи не толкова от мястото, колкото от желанието на Ангела да благоволи да слезе при човека, понеже ако то е налице, то е достатъчно само да се погледне към далечната златна фигурка на заострения връх на кулата.

По-младият монах, като ме измери изучаващо с поглед, възрази, че в някои случаи ритуалът е задължителен — но не на Ангелите, а на попадналия в трудно положение човек, понеже само церемониалното действо може да разруши съмненията, терзаещи незрялата душа: колкото по-натруфена е процедурата, толкова по-сигурна изглежда даваната от нея гаранция, поради което и съществуват пищните служби в храмовете и църквите.

Няколко минути те, забравяйки за мен, спориха помежду си, но така и не стигнаха до консенсус. Тогава онзи, който беше по-възрастен и лобираше за фигурката на шпила, извади умофон с голям екран (преди не бях виждал такива) и позвъни на някого. След кратък разговор той ми се усмихна и каза:

— Ние ще ви изпратим до дворцовия параклис, Ваше Безличество. Пазителите беседват с Ангелите точно там. Простете невежеството ни, все още сме начинаещи на това поприще.

— Всичко е наред — отговорих аз. — Струва ми се, че вие сте представители на две конкуриращи се направления в религиозната мисъл и това е направо чудесно.

— Защо?

— Няма да ви е скучно през дните на нашата раздяла. Ще можете да дискутирате помежду си.

За себе си реших, че такива дни ще преобладават: да ходя, съпровождан от двама фашисти, наистина ми изглеждаше старомодно — още повече, мислих си аз, че близо до мен тези трогателни млади хора можеше да ги застрашава опасност. Веднага щом ме доведоха до статуите на Бенджамин Певеца и Павел Велики, изправени до входа на параклиса, ги освободих, казвайки им да очакват моето повикване.

Параклисът се оказа църква с внушителни размери. Вътре обаче тя изглеждаше просто и строго, както подобава на вместилище на духа — което беше в приятен контраст с пищността на коридорите на Михайловския замък.