Виктор Пелевин - Пазителят

Юка излезе напред, подаде ми ръка и ние благоприлично тръгнахме по коридора. Докато се отдалечавахме, все още ръкопляскаха след нас.

— Браво на теб — каза тя. — Аз дори не се притеснявах за теб.

— Така ли?

— Знаех, че ще се справиш. Но все едно се молих на Ангелите за теб.

— Кажи ми — попитах аз, — случайно да си сънувала, че ме превозваш нанякъде върху кон?

— Не — отвърна Юка. — Аз изобщо нямам сънища. Или не ги помня. А ти такъв сън ли си имал?

Аз кимнах.

— Сигурно това — каза тя — предвещава… предвещава… разходка на кон?

Не знам защо, но от тези думи ми олекна.

— Огледа ли се вече? — попитах аз.

— Да — отговори тя. — Между другото, в близост до Михайловския замък има парк, където наистина може да яздиш на кон. И вече ме настаниха, близо е. Ела да ти покажа.

Юка беше лекомислено облечена — може би дори в нарушение на дворцовия етикет. Тя беше с къса лилава рокля с гънки на гърба във вид на крилца. Това бяха съвсем малки и ненатрапчиви крилца — сякаш от деня, в който я докараха при мен в запечатан паланкин, нейната небесна сила бе успяла доста да отслабне. Така би могла да изглежда актриса, играеща феята на селски празник.

Ние влязохме в покоите ѝ и аз се срутих върху дивана до вратата, над който по незнайна причина бе окачен древен испански меч — фалката.

— Какво ти е? — попита Юка. — Нещо си потиснат.

— Сега ще ти разкажа.

Не ми се искаше да говоря за изпита (особено пък за нейната роля в него — тук имаше много неразбираеми неща), затова веднага преминах към Стаята на Безкрайния ужас.

Очаквах Юка да се изплаши…, но към средата на моя разказ тя започна да се кикоти. Колкото по-силно се опитвах да ѝ предам ужаса си, толкова повече тя се развеселяваше. Все още ми трепереха коленете, но смехът ѝ звучеше толкова заразително, че въпреки страха си понякога започвах да се смея заедно с нея. Това беше невероятно усещане — сякаш ме заливаха едновременно ледени капки дъжд и гореща слънчева светлина.

— Уу — каза Юка, когато довърших разказа си. — Моето призрачно другарче! Как все пак се измъкна оттам?

— Много лесно — отговорих аз. — Алексей Николаевич ме изпрати обратно до ротондата. В нея към момента вече се беше появила вратата за навън. Излязох и видях всички вас.

— Та ти си му повярвал? — попита тя. — Повярва, че ти си призракът на Павел?

Аз се намръщих и бавно, с усилие кимнах. Може би отстрани изглеждаше смешно и тя отново неудържимо се засмя.

— Е, поне в това ще успея да те разубедя.

— Ще ти бъда много признателен.

Юка отиде в другата стая и след минута се върна с черна копринена превръзка за очи, каквито понякога се слагат за по-лесно заспиване денем.

— Ние сега ще направим елементарен физически опит — каза тя, свали ми шапката и маската и ми сложи онази превръзка на очите. — Ще проверим твоята телесност и ще възстановим връзката на духовното с физическото. Всичко веднага ще си дойде на мястото…

Отначало дори не съобразих какво се кани да направи и доверчиво очаквах някакъв естественонаучен експеримент — например да ме удари с чукче под коляното или да ме убоде с игла и безусловният рефлекс да докаже моята телесност… Почти познах — само че тя бе избрала друга група рефлекси.

— Престани — казах аз след минута, — ти напълно ще ме объркаш.

Тя се разсея за секунда.

— Точно това искам да направя.

И отново се захвана със своето. Трябва да се отбележи, че ѝ се получаваше толкова убедително, че Алексей Николаевич със своето откровение беше посрамен. Към края на процедурата напълно загубих страха си, че съм призрак.

„Дори и да е така — помислих си, — какво пък, щом до мен е Юка.“

— Благодаря ти, скъпа — казах аз, когато ми свали превръзката. — Това, разбира се, изяснява много. Но не всичко.

— А какви въпроси останаха?

— Как да се обясни опитът с парафина? Та нали аз сам потопих ръката си в него… Отпечатъкът беше неотличим.

— Алекс — каза Юка, — ами помисли сам. Ти си попаднал в стая, известна с това, че там се случват всякакви ужасии. Затова така са я нарекли. Привидял ти се е кошмар, в който ти не можеш нормално да контактуваш с обкръжаващите те неща, нали? Твоите ръце, както казваш, са преминавали през предметите…

Кимнах.

— В този кошмар са ти разказали страшна история, а ти си повярвал в нея. Ама че дете си ти. Призракът не си ти. Призракът е тоя Алексей… Как му беше…

— Алексей Николаевич.

— Точно така. Той просто ти се е присънил. И дори името му ти си направил от своето. Алексис, който наследил Николо.