Виктор Пелевин - Пазителят

А моята награда е в това да премина по земята незабелязано — така са постъпвали мъдреците от всички времена. Това е сложна задача, особено за този, който е роден с хермелинова мантия. Но мисля, че успях.

Тук аз бях императорът. В Идилиум всеки ще стане такъв.

Фелдегерът 14 14 Feldjager (нем.). В Русия по времето на Павел I — военен или държавен куриер. с червената калимавка наклони красивото си лице към прозорчето на самоходната карета и каза:

— Пътят до станцията не е чак толкова дълъг, господине. Ще ви дам съвет — започнете покаянието още отсега. Така няма да ни се наложи да чакаме насред полето, докато го завършите…

Съветът му бе доста настойчив: той просто затвори прозорчето, когато завърши, и аз останах на тъмно.

Преди лична среща с Пазителя душата трябва да се пречисти, да се извърши т.нар. Голямо покаяние — да премислиш живота си и да се разкаеш за извършените грехове (да ги „преосмислиш“, както поясняват монасите на Жълтия флаг).

Разбира се, ако това се върши добросъвестно, припомняйки си всяка стъпкана мравка, ще се наложи Пазителят да чака твърде дълго, затова на практика се препоръчва т.нар. бързо Голямо покаяние: покайващият се осмисля само онова, което изплува от паметта му от само себе си. Ако се покайва солик, той си припомня създадения от него самия свят — и оплаква недостатъците му.

Но двадесет и две годишната ми съвест бе не просто чиста — тя дори веднъж не е вадена от калъфа, в който се съхранява. При моя начин на живот никога не е имало повод за това, тъй като аз бях от рода Де Киже — което се считаше едновременно и за висша чест, и за проклятие.

Проклятието на рода ни е в това, че всички Де Киже са обречени да живеят в Идилиум. Те не могат да се оттеглят в личното си пространство. Но пък е известно съждението на диалектиците за нас: ако ти си Де Киже и си израснал в Идилиум, то по този начин той е твоето творение, поне отчасти. Затова при подобни религиозни процедури ни се налага да мислим за Идилиум и да се покайваме за недостатъците му (или за това, което поради неразумността си приемаме за такива).

И точно с това се захванах.

Идилиум, мислех си, без да бързам, е голям остров или малък континент, на кой както му харесва. Благодарение на особеностите на релефа тук има множество различни климатични зони. Наоколо е море. Околосветски пътешествия никой не е предприемал, но ако все пак го направим, то на нашия свят вероятно ще му се наложи да се раздели с приятната неопределеност на своя статус и да се превърне в залято от водата кълбо.

Столицата ни носи същото име — Идилиум, въпреки че имаше много опити за преименуване: ту на Пауловил, а даже и на Архатопавловск (което според мен намирисва на истинска Асирия). Най-изящен за мен от предлаганите варианти бе Светопавловск, но и той не успя да се наложи. Причината вероятно е в това, че терминът Idyllium 15 15 Идилия (лат.). е въведен от Тримата Възвишени — и няма по-добър начин за увековечаване на паметта на някого от тях.

Столицата ни е доста скучна. Тук постоянно се навъртат предимно чиновници и монаси, посветили се на защитата на мирозданието и постигане на тайните му. Те са членове на ордените „Жълтия флаг“ и „Желязната бездна“ (лесно се различават по татуировките; освен това при първите медитативните резонатори са като малка медна глава, а при вторите това е череп).

На тези ордени дължим твърде много — по отношение както на техниката, така и на културата. Именно те са създателите на Corpus Anonymous , както наричат съчиненията на монасите — писатели и поети, дали обет за анонимност. Но не само монаси живеят в столицата — всеки може да се засели тук, и има доста хора по улиците.

Като казвам „обречен да живееш в Идилиум“, това не означава, че участта на Де Киже е чак толкова горчива. Идилиум си е напълно щастливо местенце и няма причини да бягаш от него. Това е централният кръстопът на света — възелът, който прави възможно съществуването на цялото разнообразие на базиращите се на него лични вселени.

Ако живеещият в Идилиум човек усеща в гърдите си свобода и сила (а това винаги зависи повече от вътрешни, отколкото от външни причини), а и е надарен с фантазия и воля, то Флуидът ще е благосклонен към него — и човекът получава възможност да извърши онова, което по примера на Бенджамин Певеца наричат „coming in“: да създаде собствен свят. С тази цел той се усамотява на някоя от неопределените ни граници — морски бряг, пустиня, горски гъсталак или която и да е от „вътрешните територии“, както наричат подходящите за тази цел места.