Пейо Яворов - Сафо

„Най-сетне, Аттис!… Тук, сред тия мраморни колони,
аз пях в копнение с наведена глава;
под сянката на тия пеноцветни клони
аз шепнах на любов заветните слова
тъй дълго — и едно ги ехото повтори.
Най-сетне! Моя… Нека те света съзре!
Сияние — далечни арфи: то в простори с
ияй и пей под ласка огнена море.
Приплисва доле там, на първото стъпало,
и в немощ гине уморената вълна.
Какво ли нея из безкрая е подбрало?
Предчувствие за тебе може би, — една,
единствено свещена цел за смърт… Ревниви
долитат, гинат уморените вълни.
Но ти си в моите обятия щастливи
и в тях ще те огряват всички дни!“

— Сафо, божествена…

„И, Аттис, — ето, що ли,
кажи, що друго като твоята коса
би могъл смъртен от безсмрътните да моли?
Кълна се в тебе, нивга утренна роса
не е по-светли на зората отразила
припламналите къдри. И ръце кои
за покривало на богиня тая свила
тъй нежна са изпрели? Свилени струи
сред тях две бели гълъбици са заспали…
Гърдите ти на Афродита са олтар:
две гълъбици… Кръвоцветните корали
на техните глави — еднн достоен дар
за нея, Знойнобедрата. Но ръф жадува
една вълшебна роза: май е, — тя цъфти —
и, Аттис, дал е Олимп вснчко ономува,
комуто я в забрава днес отдаваш ти!“

— Сафо, как страдаш — !

„Не. Не си ли тук — и моя?
Една за друга две земята ни роди.
И как мъчително те дирех сред безброя
по гмежни пътища, по глъчните стъгди!
Ти бе на утрото в усмивката прозрачна
и цял ден аз те дирех, до последна мощ;
ти гледаше през погледа на вечер здрачна
и аз безсънна те сънувах цяла нощ.
И страх ме е, дете! — Дете благоуханно,
нима си вече яв, не си ли още сън?
Усещам твоя дих — и колко ми е странно,
че трепетна сега гориш от мене вън…
Но ти си моята душа! Аз знам: душата
представа в сетен час пред взора поразен.
О Аттис, о измама дивна на мечтата…
Че ти си моята душа — и ти си в мен!“

— Сафо…

„Аз искам поглед в погледа бездънен
и до безчувствие приплетени ръце, —
словата, медените капки в шемет сънен,
риданието на примиращо сърце! —
Не… В тъмен взор светкавици внезапни; пламък
на кръвоцъфнали страни; отчаян мах
за глътка въздух; от гърди оттласнат камък;
мъгли — и освежителния техен прах!
Отгатната стократно плът — и все незнайна, —
безбрежна нощ и неочаквана зора…
И сепването на продумалата тайна:
на вечността полуразкритите недра…
Мечта, душата ми лежи пред мене нага,
попукали са устните й жад и зной;
душа, мечтата ми е облак пълен с влага —
и нека те удави нейния порой!“…