Астрид Линдгрен - Жив е още Емил от Льонеберя

— Но ти не се опервай много, защото трябва да знаеш, че червен вятър е толкова тежка и продължителна болест, че човек боледува от нея дълго след като е оздравял, да-да, честна дума, така е!

Тази вечер прекараха весело в Катхулт. Майката на Емил извади от новите булгурени наденици и си направиха истинско угощение с наденици и седяха заедно в коледно спретнатата кухня, изпълнени с най-голяма радост и доволство: Емил, и майка му, и татко му, и малката Ида, и Алфред, и Лина, и Кроса-Мая — стана същински малък Бъдни вечер със свещи на масата и какво ли не. А наденицата, запържена златисто и хрупкаво, стана невероятно вкусна; накрая си похапнаха и сладко от боровинки. Алфред яде особено много, макар да се оправяше малко трудно само с една ръка.

Лина го гледаше влюбено и както си седеше, изведнъж й хрумна нещо чудесно.

— Слушай, Алфред, сега вече НЯМАШ червен вятър и напролет можем да се оженим, нали?

Алфред така се стресна, че подскочи и изсипа сума боровинки върху панталона си.

— Нищо не обещавам — възрази той. — Имам още един палец и кой знае дали няма да получа червен вятър в него?

— Обаче помни — обади се Емил, — че тогава ще те заровя на север от къщата, непременно ще го направя, защото още веднъж няма да те карам в Марианелунд.

Кроса-Мая хвърли остър поглед към Емил.

— Да, с всяко нещо знаеш да се подиграваш, знам си аз! — каза тя обидено.

И както седяха, огрени от светлината на коледните свещи, и им беше тъй хубаво и малко тържествено, майката на Емил извади писмото, което държеше в джоба на престилката си и им прочете какво пишеше докторът за Емил. Нямаше да им навреди да го чуят и да се позамислят, каза си тя.

След това всички замълчаха. Настъпи тишина, защото това бяха големи и похвални думи от първата до последната. Най-сетне малката Ида се обади:

— Това се отнасяше за теб, Емиле!

А Емил седеше и се притесняваше и просто не знаеше накъде да се завърти. Всички го гледаха, а той не обичаше това и затуй упорито се зазяпа през прозореца. Но и това не беше много весело, защото отново валеше сняг и той знаеше кой трябва утре рано да стане, за да го изрине.

Зае се отново с наденицата, но ядеше с наведени очи и само веднъж набързо погледна нагоре, за да провери дали все още го гледат.

Майка му наистина го гледаше. Тя просто не можеше да откъсне очи от своето любимо момче. Толкова беше сладък с червените си бузи, с къдравата коса и искрените сини очи — да, наистина приличаше на малко коледно ангелче, реши майка му, а сега на всичкото отгоре тя притежаваше и писмото на доктора, в което се признаваше, че има право да се гордее с него.

— Чудна работа — подхвана майката на Емил. — Понякога, като гледам Емил, имам чувството, че някой ден ще излезе нещо голямо от него.

Таткото на Емил я изгледа подозрително.

— Какво голямо? — попита той.

— Е, отде да знам? Може би... председател на общинския съвет или нещо подобно.

Тогава Лина се изсмя гръмогласно.

— Къде се е чуло и видяло да си вземат общински председател, дето ПРАВИ ПАКОСТИ!

Майката на Емил я погледна строго, но не каза нищо, а само предложи с резки, сърдити движения да си вземат още наденица.

Емил си насипа в чинията и докато бавно поливаше наденицата със сос, се замисли за онова, което каза майка му — ами ако наистина стане председател на общинския съвет като порасне, никак нямаше да е зле! Все някой трябваше да стане, нали?!

А сетне почна да мисли за онуй, дето го каза Лина. Ами ако стане такъв председател на общинския съвет, който прави пакости... какви пакости би могъл да измисли такъв човек?

Той си наля мляко в чашата и продължи да размишлява ... пакостите на председателя на общинския съвет сигурно трябваше да са нещо повече от обикновени пакости. Може би не се измисляха така, на бърза ръка. Той вдигна чашата към устата си, за да отпие и в същия миг му хрумна една много весела пакост, и прихна да се смее, а млякото полетя през масата и опръска татко му, както му беше реда на нещата. Таткото на Емил все пак не се ядоса много, защото не може да се караш на някого, когото докторът е похвалил толкова много и който е извършил такова забележително геройство. Таткото на Емил се обърса и каза малко намусено:

— Е, забелязва се кой се е прибрал!

— Не бива да говориш така! — укори го майката на Емил, а таткото на Емил млъкна и потъна в размишления за своя син и неговото бъдеще.

— Че Емил ще стане председател на общинския съвет, много ме съмнява — продума той най-сетне. — Но все пак, от него би могло да излезе един горе-долу свестен мъж. Дай, боже, живот и здраве.