Астрид Линдгрен - Карлсон, който живее на покрива

Карлсон се спусна отново към чинийката и взе още едно кюфтенце.

В този миг от кухнята се чу гласът на майката:

— Дребосъче, сядаме да обядваме, веднага си измий ръцете!

— Аз трябва да вървя — рече Дребосъчето на Карлсон и сложи чинийката на пода. — Но ей сегичка ще се върна. Обещай ми да ме чакаш.

— Добре, ще те дочакам — каза Карлсон. — Но какво да правя през това време? — Карлсон се спусна на пода и застана до Дребосъчето. — Докато те няма, аз трябва да се занимавам с нещо интересно. Наистина ли нямаш повече машини?

— Не — отговори Дребосъчето. — Машини нямам, но имам кубчета.

— Покажи ми ги! — каза Карлсон.

Дребосъчето извади от долапа, дето стояха играчките, сандъче със строителни части. Това беше наистина великолепен строителен материал — разнообразни части с различна форма. Можеха да се съединяват една с друга и да се строят всевъзможни неща.

— Ето, забавлявай се — каза Дребосъчето. — От тия части можеш да направиш и автомобил, и подемен кран, и всичко, каквото поискаш…

— Може ли най-добрият строител в света да не знае — прекъсна Карлсон Дребосъчето — какво може да се построи от тоя строителен материал!

Карлсон лапна още едно кюфтенце и се спусна към сандъчето с кубчетата.

— Сега ще видиш — продума той и изсипа всичките кубчета на пода. — Сега ще видиш!…

Но Дребосъчето трябваше да обядва. С какво удоволствие би останал тука да погледа как работи най-добрият строител в света! От прага Дребосъчето още веднъж погледна Карлсон и видя, че той седи вече на пода до кубчетата и радостно си тананика:

Ура, ура, ура! Прекрасничка игра! Красив съм аз и умен, и сръчен съм, и силен! Обичам да играя… И да си хапвам зная.

Последните думи той изпя, като поглъщаше четвъртото кюфтенце.

Когато Дребосъчето влезе в трапезарията, майка му, татко му, Босе и Бетан вече седяха на масата. Дребосъчето се промъкна на своето място и върза кърпата на врата си.

— Обещай ми нещо, мамо! И ти, татко! — каза той.

— Какво трябва да ти обещаем? — попита майката.

— Не, първо обещайте!

Бащата беше против това да се обещава слепешката.

— Ще вземеш пак да поискаш куче — каза той.

— Не, не куче — отговори Дребосъчето. — Макар че можеш и кученце да ми обещаеш, ако искаш! Не, това е съвсем друго нещо и никак не е опасно. Обещайте, че ще ми обещаете!

— Добре де, добре — каза майката.

— Значи вие обещавате — радостно подхвана Дребосъчето — да не говорите нищо за парната машина на Карлсон, който живее на покрива…

— Интересно — намеси се Бетан, — как ще могат те да кажат или да не кажат нещо за парната машина на Карлсон, когато никога не се срещат с него?

— Не, ще се срещнат — отговори спокойно Дребосъчето, — защото Карлсон е в моята стая.

— Олеле, ей сега ще се задавя! — извика Босе. — Карлсон ли седи в твоята стая?

— Да, представи си, седи! — и Дребосъчето тържествуващо погледна настрана.

Нека по-скоро се наобядват, тогава ще видят…

— Ще ни бъде много приятно да се запознаем с Карлсон — каза майката.

— И Карлсон мисли така — отговори Дребосъчето. Най-после доядоха компота. Майката стана от масата. Настана решаващият миг.

— Елате всички — предложи Дребосъчето.

— Няма защо да ни подканяш — каза Бетан. — Аз няма да мирясам, докато не видя тоя твой Карлсон.

Дребосъчето вървеше напред.

— Само да изпълните това, което обещахте — каза той, като стигна до вратата на своята стая. — Нито дума за парната машина!

После той натисна дръжката и отвори вратата.

Карлсон не беше в стаята. Тоя път наистина го нямаше. Беше изчезнал. Дори в леглото на Дребосъчето не мърдаше никаква топка.

Затова пък на пода се извисяваше кула от кубчета. Твърде висока кула. И макар че Карлсон, то се знае, можеше да построи от кубчетата подемни кранове и какви ли не щеш други неща, тоя път беше наредил кубчетата просто едно върху друго, така че в края на краищата се беше получила една дълга-предълга и тясна кула, увенчана на върха с нещо, което трябваше да изобразява купол: на най-горното кубче имаше малко, кръгло кюфтенце.

Да, това беше твърде тежка минута за Дребосъчето. Разбира се, майка му съвсем не хареса това, дето нейните кюфтета украсяват кула от кубчета, и тя не се съмняваше, че това беше работа на Дребосъчето.

— Карлсон, който живее на покрива… — започна Дребосъчето, но баща му строго го прекъсна:

— Стига, Дребосъче! Не искаме повече да слушаме твоите измислици за Карлсон! Босе и Бетан се разсмяха.