Астрид Линдгрен - Карлсон, който живее на покрива

Но той си имаше своя стая и тръгна за там. Беше ясна пролетна вечер, прозорците бяха разтворени. Леко се поклащаха белите завески, сякаш здрависваха бледите звездици, които току-що се бяха появили по чистото пролетно небе. Дребосъчето се облегна на прозореца и се загледа навън. Той мислеше за прекрасното кученце, което бе срещнал днес. Може би това кученце лежи сега в малко кошче в кухнята и някое си момче, не Дребосъчето, а друго момче, седи редом с него на пода, милва косматата му глава и му говори: „Рики, ти си чудесно куче!“

Дребосъчето въздъхна тежко. Изведнъж той чу някакво слабо бръмчене. То се усилваше все повече и повече и ето, колкото и чудно да изглежда това, край прозореца прелетя дебело човече. Това беше Карлсон, който живееше на покрива. Но тогава Дребосъчето още не го познаваше.

Карлсон изгледа продължително и внимателно Дребосъчето и отлетя нататък. След като се издигна високо, направи малък кръг над покрива, заобиколи комините и се насочи към прозореца. После увеличи скоростта и се понесе като истински самолет край Дребосъчето. Направи втори кръг. Трети…

Дребосъчето стоеше, без да мръдне, и чакаше да види какво ще стане по-нататък. Дъхът му спря от вълнение. Мравки пропълзяха по гърба му — ами че не всеки ден прелетяват край прозореца малки дебели човечета.

А човечето през това време намали скоростта и като се изравни с прозореца, каза:

— Здравей! Може ли да кацна за минутка?

— Да, да, моля, кацнете — отговори Дребосъчето и добави:

— Мъчно ли се лети така?

— Това е най-лесната работа за мене — произнесе важно Карлсон, — защото аз съм най-добрият летец в света! Но не бих съветвал никой дембелин, приличен на чувал сено, да ми подражава.

Дребосъчето си помисли, че не си струва да се обижда от „чувал със сено“, но реши никога да не се опитва да лети.

— Как те казват? — запита Карлсон.

— Дребосъче. Истинското ми име е Сванте Свантесон.

— А мене, колкото и да е чудно това, ме наричат Карлсон. Просто Карлсон и толкоз. Здравей, Дребосъче!

— Здравей, Карлсон! — каза Дребосъчето.

— На колко си години? — попита Карлсон.

— На седем — отговори Дребосъчето.

— Отлично. Да продължим разговора — каза Карлсон.

После той бързо се прехвърли през прозореца, като преметна един по един малките си дебелички крака, и се озова в стаята.

— А ти на колко си години? — попита Дребосъчето, решил, че Карлсон се държи твърде по детски за един възрастен чичко.

— На колко ли години съм? — повтори въпроса Карлсон. — Аз съм мъж в разцвета на силите си и толкоз.

Дребосъчето не знаеше какво точно значи да бъдеш мъж в разцвета на силите си. Може би и той е мъж в разцвета на силите си, но още не знае това. Ето защо попита предпазливо:

— А в коя възраст става разцветът на силите?

— Във всички! — отговори Карлсон със самодоволна усмивка. — Във всяка възраст, но само когато се отнася до мене. Аз съм красив, умен, прилично дебел, в разцвета на силите си!

Той се приближи до поличката за книги и измъкна една от играчките на Дребосъчето — парна машина. — Хайде да я пуснем — предложи Карлсон.

— Без татко не бива — рече Дребосъчето. — Машината може да се пуща само с татко или с Босе.

— С татко, с Босе или с Карлсон, който живее на покрива. Най-добрият специалист в света по парните машини — това е Карлсон, който живее на покрива. Така предай на своя татко! — каза Карлсон.

Той грабна бързо шишето със спирта за горене, което стоеше редом с машината, напълни малкото спиртниче и запали фитила.

Макар Карлсон да беше най-добрият в света специалист по парните машини, той наливаше спирта доста несръчно и дори така го разля, че върху поличката за книги се образува цяло спиртово езеро. То пламна и върху поличката заиграха весели сини пламъчета. Дребосъчето извика уплашено и отскочи.

— Спокойствие и само спокойствие! — каза Карлсон и вдигна предпазливо своята пълна ръчичка.

Но Дребосъчето не можеше да остане спокоен, като гледаше огъня. Той сграбчи един парцал и угаси пламъка. Върху полираната повърхност на поличката останаха няколко големи безобразни петна…

— Погледни как се повреди поличката! — рече загрижено Дребосъчето. — Какво ще каже сега мама?

— О, дреболия, обикновено нещо! Няколко по-значителни петънца върху поличката за книги са обикновено нещо. Така предай на майка си.

Карлсон коленичи до парната машина и очите му заблестяха:

— Ей сега ще почне да работи.

И наистина само след миг парната машина заработи. „Пух-пах-пух“ — пъхтеше тя. О, това беше най-прекрасната от всички парни машини, каквито само можеш да си представиш, и Карлсон изглеждаше толкова горд и щастлив, сякаш сам той я беше изнамерил.