Станислав Лем - Албатрос

Ако не се смятат ордьоврите, обядът се състоеше от шест ястия. Количките с вино се плъзгаха безшумно по стъклените пътечки. Над всяка маса отвисоко светеше лампа с насочена светлина. По време на супата от костенурка светлината беше лимонена. По време на рибата — почти бяла, със синкав оттенък. Пилетата бяха обгърнати в розово, смесено с копринена топла сивота. За щастие по време на кафето не стана тъмно, защото Пиркс вече си мислеше най-лошото. Обядът го измъчи. Обещаваше си, че отсега нататък ще се храни на долната палуба, в бара. Официалните обеди решително не бяха за него. През цялото време трябваше да мисли за лактите си. Освен това — тоалетите! Залата беше вдлъбната: периферията — по-горе, дъното спуснато на около един етаж по-ниско. Приличаше на гигантска кремаво-златна чиния, отрупани с най-разноцветните на света сандвичи. Зад гърба му шумяха официални полупрозрачни рокли. Веселието там вървеше с пълна сила. Свиреше музика. Сновяха келнери, истински келнери и всеки приличаше на диригент на филхармония. „Трансгалактик“ гарантира: никакви обслужващи автомати, интимност, дискретност, искрена човешка доброжелателност, целият екипаж — от хора. Същински майстори в своята област.

Пиркс пиеше кафето, пушеше и се мъчеше да намери някакво място в залата, където би могъл да отправи поглед. Спокойно място, само за почивка. Съседката му си я биваше. На деколтето й чернееше плосък грапав камък. Не някакъв хризопраз, нито халцедон. Не беше нищо земно, сигурно нещо от Марс. Трябва да струваше цяло състояние, приличаше на отломък от паве. Жените не трябва да имат толкова пари.

Не беше шокиран. Не се учудваше. Гледаше. В него бавно се надигаше желанието да се раздвижи. Палубата за разходка?

Стана, поклони се леко и излезе. Като минаваше между ъгловатите колони, покрити с огледално вещество, видя отражението си, копчето му се подаваше под възела на вратовръзката. Кой впрочем все още носи такива вратовръзки? Беше вече в коридора, когато поправи якичката си. Влезе в асансьора. Отиде най-горе, на обзорната палуба. Асансьорът се отвори безшумно. Там нямаше жива душа. Това го зарадва. Една трета от вдлъбнатия таван пред редиците шезлонги над палубата приличаше на гигантски черен прозорец, обърнат към звездите. Шезлонгите с купища одеала бяха празни. В един от последните имаше някой, завит до самото лице — чудноватият старец, който идваше на обяд един час след всички, хранеше се сам в празната зала и криеше лицето си със салфетката, когато почувстваше нечий поглед.

Пиркс легна. Невидимите отвори на климатизаторите гонеха в галерията на палубата неравномерни вятърни вълни, впечатлението беше сякаш вее направо от черните дълбини на небето. Конструкторите, които работеха за „Трансгалактик“, си разбираха от работата. Шезлонгът беше удобен, по-удобен като че ли от пилотското кресло, макар че неговите форми се обработваха математически. Пиркс усети хлад. Затова бяха одеалата. Загърна се с тях и сякаш потъна в пух.

Някой идваше. По стълбите, не с асансьора. Съседката от столовата. На колко ли години беше? Носеше някаква съвсем друга рокля. А може изобщо да беше съвсем друга жена? Легна през три шезлонга. Отвори книга. Вятърът шумеше с листите. Сега Пиркс гледаше право пред себе си. Южният кръст се виждаше много добре. Отрязано от рамката на прозореца, блестеше едно крайче на Малкия облак, по-светло петънце върху черния фон. Помисли си, че полетът ще продължи седем дена. За седем дена могат да станат много неща. Размърда се нарочно. Дебелата, сгъната на четири хартия зашумя във вътрешния му горен джоб. Беше му приятно, мястото на втори навигатор вече го чакаше, знаеше точно пътя: от Северна Земя със самолет до Евразия и по-нататък до Индия. Билетите представляваха цяла книжка, можеше да се чете, всяка бланка имаше различен цвят, двойна, с квитанции, талони, златни кантове, всичко, което „Трансгалактик“ даваше в ръцете на пътниците, направо преливаше от сребро и злато. Пътничката на третия шезлонг беше много хубава. Изглежда все пак е същата. Трябваше ли да каже нещо или е по-добре да мълчи? Защото като че ли се беше представил. Нещастие е да имаш толкова кратко име, преди да започне и вече е свършило. „Пиркс“ звучи съвсем като „хикс“. Най-лошото ставаше винаги при телефонни разговори. Да каже ли нещо? Какво?

Започна отново да се измъчва. На Марс си представяше пътуването съвсем иначе. Арматорите от Земята му платиха полета, имаха явно някакви делови връзки с „Трансгалактик“ и това не беше от тяхна страна никакъв изискан жест.