Станислав Лем - Соларис

Всичко това е станало много години преди моето раждане. Когато вече ходех на училище, Соларис, въз основа на по-късно установени факти, официално беше призната за планета, на която има живот, но населението й се състои само от един жител.

Вторият том на Хюгес и Ойгл, който аз прелиствах съвсем машинално, започваше с една систематика колкото оригинално замислена, толкова и забавна. Класификационната таблица представляваше по реда на изброяването: тип — „Политерий“, ред — „Синциталий“, клас — „Метаморф“.

Като че ли познавахме кой знае колко екземпляри от този вид, когато всъщност съществуваше само един, наистина тежък седемнадесет трилиона тона.

Под пръстите ми прехвръкваха цветни диаграми, пъстри чертежи, анализи и спектрограми, които демонстрираха типа и темпа на основното изменение и неговите химически реакции. Колкото повече се задълбочавах в грамадния том, толкова повече математически формули се мяркаха пред очите ми. Можеше да се помисли, че нашите сведения за тоя представител на класа „Метаморф“, който лежеше, увит в мрака на четиричасовата нощ, на няколкостотин метра под стоманеното дъно на Станцията, са пълни.

Аз оставих с трясък тежкия том на полицата и взех следващия. Той беше разделен на две части. Първата представляваше резюмета от протоколите за безчислените експерименти, чиято цел е била да се установи връзка с океана. Това търсене на връзка служеше за източник на безброй анекдоти, вицове и остроти още през студентските ми години. Средновековната схоластика изглеждаше прозрачна, гола истина в сравнение с джунглите, които породи тази проблема. Втората част от тоя том, която броеше почти хиляда и триста страници, беше заета само с библиографията на предмета. Самата литература навярно не би се побрала в стаята, в която се намирах.

Първите опити за установяване на връзка бяха предприети с помощта на специални електронни апарати, които трансформираха импулсите, изпращани в две посоки. При това океанът вземаше активно участие в работата на тези апарати, но всичко се вършеше съвсем слепешката. Какво означаваше — „вземаше участие“? Океанът модифицираше някои елементи от потапяните в него инсталации, в резултат на което програмираните ритми на импулсите се изменяха, регистриращите прибори отбелязваха множество сигнали, прилични на откъси от гигантски изчисления из областта на висшия анализ.

Но какво означаваше всичко това? Може би това бяха сведения за възбуденост на океана в даден момент? Или импулси, които предизвикват създаването на неговите гигантски образувания някъде на хиляди мили от изследователя? Може би преведени на непознат електронен език отражения на вечните истини за този океан? Или негови произведения на изкуството? Кой можеше да знае това, щом беше невъзможно да се получат два пъти еднакви реакции на един и същ сигнал. Щом веднъж отговорът беше цял взрив импулси, едва не унищожил апаратурата, а друг път — глухо мълчание? Щом нито един опит не беше възможно да се повтори?

Изглеждаше, че ние стоим на една крачка от разшифроването на това непрекъснато увеличаващо се море от записи. Та нали нарочно за тая цел се строяха електронни мозъци с такава способност да преработват информация, каквато досега не се изискваше от нито една проблема. И наистина, известни резултати се постигнаха. Океанът — източник на електрически, магнитни и гравитационни импулси — сякаш говореше с езика на математиката; някои типове от неговите електрически разреди можеха да се класифицират, като се използуват най-абстрактните отрасли на земния анализ, с теориите за множествата. Удаде се да бъдат отделени хомолози на структурата, известни от оня дял на физиката, който се занимава с изясняване на взаимодействието между енергията и материята, между крайните и безкрайните величини, частиците и полетата.

Всичко това довеждаше учените до заключението, че пред тях се намира мислещо същество, нещо като гигантски разраснало се, покрило цялата планета плазмено море-мозък, което употребява времето си за чудовищни по своя размах теоретически изследвания върху същността на всемира, а всичко онова, което улавят нашите апарати, съставлява само откъслечни, случайно подслушани откъси от този вековечен монолог в дълбините на океана, който надхвърля всички възможности на нашето разбиране.

Такива хипотези някои преценяваха като израз на пренебрежение към човешките възможности, като преклонение пред нещо, което още не разбираме, но което ще можем да разберем, като възкресяване на старата доктрина „ignoramus et ignorabimus“ 1 1 Непознато и непознаваемо (лат.). — Б.пр. , други считаха, че това са вредни и безплодни небивалици, че в тия хипотези на математиците се проявява митологията на нашето време, която вижда в гигантския мозък — безразлично електронен или плазмен — най-висшата цел на съществованието, същността на живота.