Станислав Лем - Соларис

Единият космически кораб на Шанахан останал да се движи по висока орбита, а другите два кацнали на скалист къс суша от приблизително шестстотин квадратни мили около Южния полюс на Соларис. След осемнадесет месеца работата на експедицията завършила успешно, като се изключи един нещастен случай по причина на неизправност в апаратурата. Учените от експедицията обаче се разделили на два противоположни лагера. Предмет на разногласията им бил океанът. Въз основа на анализите той бил признат за органична материя (никой още не се решавал да го нарече жив). Но докато биолозите виждали в него твърде примитивен организъм, нещо от рода на гигантско образуване, чудовищно разраснала се течна клетка (нарекоха го „прабиологическа формация“), която покрива цялата планета с желеподобна обвивка, достигаща на места няколко мили дълбочина, астрономите и физиците твърдели, че това трябва да е високоорганизирана структура, която по своята сложност превъзхожда земните организми, щом е в състояние да влияе активно върху формирането на планетната орбита. Защото не била открита никаква друга причина, която да обяснява тоя начин на движението на Соларис. Освен това планетофизиците открили връзка между известни процеси на плазмения океан и мерения локално гравитационен потенциал, който се променял в зависимост от океанската „промяна на материята“.

По този начин физиците, а не биолозите стигат до парадоксалната формулировка „плазмена машина“, като под това разбират същество, може би още не живо според нашите схващания, но способно да извършва целенасочени действия — да кажем още сега — в астрономичен мащаб.

В този спор, който като водовъртеж увлича само за няколко седмици всички най-изтъкнати авторитети, доктрината Гамов-Шаплей се разклаща за пръв път след осемдесет години.

Известно време все още се опитват да я защищават с твърдението, че океанът няма нищо общо с живота, че той дори не е „чифтово“ или „прабиологично“ образуване, а геологическа формация, разбира се, необикновена, но способна само да стабилизира орбитата на Соларис посредством изменението на силата на тежестта; в случая се позоваваха на закона на Ле Шателие.

На този консерватизъм се противопоставяха други хипотези, които, като например на Чивит-Витто — една от най-добре разработените, — гласяха, че океанът е резултат на диалектическо развитие: от своето първобитно състояние, от праокеан — разтвор от слабореагиращи химически вещества — той е съумял, под влияние на външните условия (т.е. заплашващите неговото съществуване промени в орбитата), без да премине всички земни стадии на развитие — образуването на едноклетъчни и многоклетъчни организми, еволюцията на растения и животни, без създаването на нервна система, на мозък, — да прескочи направо в стадия на „хомеостатичния океан“. С други думи, той не се е приспособявал като земните организми през стотици милиони години към обкръжаващата го среда, за да даде след толкова огромно време начало на разумно съществование, а веднага е зацарил над своето обкръжение.

Това било съвсем оригинално, само че сега никой не знаел как сироповидното желе може да стабилизира орбитата на небесното тяло. Почти от цял век били известни съоръжения за създаване на изкуствени силови и гравитационни полета — гравиторите, но никой дори не можел да си въобрази как едно безформено желе може да постигне резултатите, които в гравиторите са следствие на сложни ядрени реакции и свръхвисоки температури. Във вестниците, които тогава се тъпчели за удовлетворяване любопитството на читателите и за ужас на учените с най-нелепи измислици на тема „Тайните на Соларис“, не липсвали и такива твърдения, че планетният океан е далечен роднина на… земните електрически змиорки.

Когато тая проблема била изяснена до известна степен, оказало се, както след това неведнъж се случвало със Соларис, че на мястото на една загадка е възникнала друга, още по-удивителна.

Изследванията показали, че океанът съвсем не действува по принципа на нашите гравитори. Той съумява непосредствено да моделира кривата „време-пространство“, което довежда между другото и до отклонения при измерване на времето на един и същ меридиан на Соларис. Следователно океанът не само е познавал в известен смисъл, а е могъл (което за нас не може да се каже) и да използува изводите от теорията на Айнщайн-Бьове.

Когато това бива оповестено, в научния свят избухва една от най-страшните бури на столетието. Най-почитаните, всеобщо признати за непоклатими теории стават на пух и прах, в научната литература се появяват най-еретически статии, а алтернативата „гениален океан“ или „гравитационно желе“ разгорещява всички умове.