Станислав Лем - Непобедимият

Не забелязваше заедно с кого се спуска с асансьора. Двигателите на машините виеха. Вятърът се засилваше и вълни от пясък се носеха и шибаха по грапавата, неравна повърхност на корпуса. Рохан изобщо беше забравил за тая странна грапавина. Той отиде при кърмата и като се вдигна на пръсти, докосна с върха на пръстите си дебелия метал. Бронята беше като скала, именно като много стара, изветряла повърхност на скала, покрита с твърди издатини. Той видя между транспортьорите високата фигура на инженер Ганонга, но дори не понечи да го запита какво е мнението му за това феноменално явление. Инженерът знаеше колкото него. Тоест — нищо. Нищо.

Връщаше се с още десетина души с най-големия транспортьор. Беше седнал в ъгъла на кабината. Чуваше гласовете на другите сякаш от много далече. Боцманът Тернер говореше нещо за отравяне, но му възразиха шумно:

— Отравяне ли? С какво? Всички филтри са във великолепно състояние. Резервоарите са пълни с кислород. Водните запаси са непокътнати… ядене, колкото щеш…

— Видяхте ли как изглеждаше този, дето го намерихме в малката навигационна? — попита Бланк. — Познавах го… Не бих се сетил кой е, но на ръката му имаше пръстен…

Никой не му отговори. Като се върна в базата, Рохан отиде направо при Хорпах. Астрогаторът се беше ориентирал вече в положението благодарение на телевизионното предаване и рапорта на групата, която се бе върнала по-рано и бе донесла направените неколкостотин снимки. Рохан неволно почувствува облекчение, че не му се налага да рапортува за всичко, което е видял.

Астрогаторът го погледна внимателно, стана от масата, на която върху картата на местността бяха натрупани много снимки. Бяха сами в голямата навигационна кабина.

— Стегнете се, Рохан — каза той. — Зная какво чувствувате, но на нас ни е необходим преди всичко разум. И хладнокръвие. Трябва да се доберем до същността на тази объркана история.

— Имали са всички защитни средства: енергороботи, лазери, антиматериомети. Главният антимат е точно до кораба. Имали са всичко, което имаме и ние — с безцветен глас каза Рохан. Внезапно той седна и каза: — Извинете…

Астрогаторът извади от стенното шкафче бутилка коняк.

— Старо средство, но върши работа понякога. Изпийте това, Рохан. Някога са го употребявали по бойните полета…

Рохан преглътна мълчаливо парещата течност.

— Проверих сборните броячи на всички силови агрегати — каза той с такъв тон, сякаш се оплакваше. — Нищо не ги е нападало. Даже и един изстрел не са дали. Просто — просто…

— …са полудели? — продължи спокойно астрогаторът.

— Бих искал поне в това да бъда сигурен. Но как е възможно?

— Видяхте ли бордовия дневник?

— Не. Гаарб го е взел. При вас ли е?

— Да. След датата на кацването има само четири бележки. Те се отнасят за развалините, които вие изследвахте — и …за „мушици“.

— Не разбирам. Какви мушици?

— Не зная. Написано е точно така — той вдигна от масата една отворена книга. — „Никакви следи от живот на сушата. Състав на атмосферата…“ Това са данни от анализите… ето, тук… „В 18:40 завръщащият се от развалините втори патрул от всъдеходи е попаднал в локална пясъчна буря с голяма активност на атмосферно електричество. Радиовръзка бе установена въпреки смущенията. Патрулът докладва за големи количества мухи, които покриват…“

Астрогаторът прекъсна и остави книгата.

— А по-нататък? Защо не свършите?

— Това е именно краят. Така свършва последната бележка.

— И няма нищо повече?

— Останалото можете да видите.

Той му подаде отворената книга. Страницата беше покрита с нечетливи драсканици. Рохан се вглеждаше с разширени очи в хаоса от преплетени линии.

— Това е май буквата „б“ — каза тихо той,

— Да. А тук е „Г“. Главно „Г“. Също като че ли го е писало малко дете… не намирате ли?

Рохан мълчеше с празната чаша в ръка. Беше забравил да я остави. Помисли си за неотдавнашните си амбиции: мечтаеше сам да командува „Непобедимият“. Сега беше благодарен на съдбата, че не той ще трябва да вземе решение за по-нататъшната съдба на експедицията.

— Извикайте, ако обичате, командирите на специализираните групи. Рохан! Събудете се!

— Извинете. Съвещание ли?

— Да. Да дойдат всички в библиотеката.

След четвърт час всички седяха в голямата квадратна зала, чиито стени бяха покрити с цветен емайл; в тях бяха скрити книгите и микрофилмите. Най-отвратителното може би беше невероятната прилика между помещенията на „Кондор“ и на „Непобедимият“. Това беше естествено, корабите бяха близнаци — но Рохан, където и да погледнеше, не можеше да се отърси от картините на лудостта, които се бяха врязали в паметта му.