Станислав Лем - Непобедимият

— Нищо не може да се направи.

— Мъртъв — каза Рохан, но това по-скоро беше единственият възможен извод от думите на лекаря, отколкото въпрос към него.

В това време Нигрен се приближи до пулта на климатизатора. След малко въздухът се раздвижи от топъл полъх. Рохан стана, за да излезе, но видя, че Сакс се връща при масата. Лекарят вдигна от пода една малка черна чанта, отвори я и Рохан видя в нея апарата, за който неведнъж беше чувал, но който той досега не беше виждал в действие. Сакс педантично, с необикновено спокойни движения размотаваше сплетените кабели, които завършваха с плоски електроди. Той постави шест от тях на черепа на мъртвия и ги привърза с еластична лента. Приклекна, извади от торбата три чифта слушалки, постави си едните и все така приведен, започна да върти копчетата на оставения в чантата апарат. Със затворените си очи лицето му придоби израз на пълно съсредоточаване. Внезапно той присви вежди, наведе се още повече, стисна с ръка копчето и рязко свали слушалките.

— Колега Нигрен — каза той със странен глас.

Малкият доктор взе от него слушалките.

— Какво?… — затаил дъх, прошепна с разтреперани устни Рохан.

Апаратът в корабния жаргон се наричаше „подслушван на гробовете“. С него можеше да се „подслуша“ мозъкът на умрял човек, чиято смърт е настъпила неотдавна или тялото му не е започнало още да се разлага, както беше в този случай, поради ниската температура, а по-точно можеше да се подслуша това, което е изпълвало в последните мигове съзнанието му.

Апаратът изпращаше в черепа електрически импулси; те се движеха по пътя на най-малкото съпротивление — тоест по тези нервни влакна, които са представлявали функционално цяло в момента преди агонията. Резултатите не винаги са сигурни, но се говореше, че на няколко пъти по този начин са получавани информации с необикновено значение. В случай като този, когато от повдигане булото на тайната, което забулваше трагедията на „Кондор“, зависеше толкова много, прилагането на „подслушвача на гробовете“ беше една необходимост. Рохан се бе вече досетил, че неврологът изобщо не е разчитал да съживи умрелия човек и е дошъл фактически само за да чуе какво ще му предаде неговият мозък. Той стоеше неподвижно, чувствуваше, че устата му е странно суха и сърцето му бие тежко. Сакс му подаде втория чифт слушалки. Ако жестът му не беше тъй прост и естествен, Рохан не би имал смелостта да си ги сложи. Но той направи това под спокойния тъмен поглед на Сакс, който бе приклекнал с единия си крак до апарата и въртеше едва забележимо копчето на усилвателя.

Отначало не се чуваше нищо друго освен шума на токовете и той дори усети облекчение, защото не искаше да чуе нищо. Без дори да си дава сметка за това, той желаеше мозъкът на непознатия човек да остане ням като камък. Сакс се надигна и му намести слушалките. И тогава Рохан видя през светлината, заляла бялата стена на кабината, една сива, сякаш посипана с пепел картина, замъглена и увиснала в пространството на неопределено разстояние. Той неволно затвори очи и това, което бе видял преди малко, стана почти ясно. Беше нещо като коридор в ракетен кораб, с тръби по дължината на тавана; целият коридор беше задръстен от човешки тела. Те сякаш се движеха, но фактически трепереше и се вълнуваше цялата картина. Хората бяха полуголи, по тях висяха на парцали остатъци от дрехите им, а тяхната неестествено бяла кожа беше покрита с някакви тъмни петна, сякаш се беше изприщила. Но може би и това явление беше само случаен страничен ефект, защото стените и подът бяха изпъстрени със същите черни запетайки. Цялата картина се люлееше, разтегляше, свиваше и вълнуваше като снимка, направена през дебел пласт вода. Рохан потръпна от ужас и рязко отвори очи; картината посивя и почти се изгуби, като само преграждаше със сянката си силната светлина на заобикалящата го действителност. Но Сакс отново докосна копчетата на апарата и Рохан чу — сякаш в собствената си глава — едно слабо нашепване: „…ала… ама… лала… ала… ма… мама…“

И нищо повече. Токът за усилване внезапно измяука, започна да бучи и изпълни слушалките с повтарящи се като силно хълцане изпищявания, прилични на див, подигравателен, ужасен смях. Но това беше само токът; хетеродинът просто беше започнал да генерира прекалено силни трептения…

Сакс нави шнуровете, подреди ги и ги постави в торбата, а Нигрен вдигна края на платнището и го метна върху лицето на мъртвеца, чиято затворена до този момент уста, може би от топлината (в хибернатора беше вече почти горещо — във всеки случай по гърба на Рохан течеше пот), леко се разтвори и прие израз на безкрайно учудване. И точно такава изчезна под белия саван.