Станислав Лем - Непобедимият

— Не съм ясновидец — отвърна ученият. — Не съм дори археолог. Впрочем струва ми се, че археолог също нищо няма да ви каже. Мисля… — и той замълча.

— Говорете де!

— Не ми прилича на жилищна конструкция. На развалини от жилища на каквито и да било същества, разбирате ли? Ако това изобщо може да се сравни с нещо, то трябва да се сравни с машина.

— С машина ли? Но с каква? С информационна? Може би това е било някакъв вид електронен мозък?…

— Май и вие сам не вярвате в това… — отвърна флегматично планетологът.

Роботът се измести встрани, като все още почти допираше прътите, които стърчеха безредно между разкривените плочи.

— Не. Тук не е имало никакви електрически вериги. Къде са ви съпротивленията, изолаторите, екраните?

— Може да са били леснозапалими. Може би ги е унищожил огън. Та нали това е все пак развалина — отвърна неуверено Рохан.

— Възможно е — неочаквано се съгласи Балмин.

— Тогава какво да кажа на астрогатора?

— Най-добре покажете му директно по телевизията цялата тази бъркотия.

— Това не е било град… — каза внезапно Рохан, сякаш бе обобщил в мислите си всичко, каквото бе видял.

— Не е, по всяка вероятност не е — потвърди планетологът. — Във всеки случай не такъв, какъвто можем да си представим ние. Тук не са живели нито човекоподобни същества, нито такива, които поне малко да приличат на тях. А животът в океана е съвсем близък до земния. Следователно и на сушата би било логично да има такъв живот.

— Да. Непрекъснато мисля за това. Никой от биолозите не иска да говори по тоя въпрос. Какво мислите вие?

— Не искат да говорят, защото цялата тази история изглежда невероятна: сякаш нещо тук не е допуснало живота на сушата… Сякаш нещо му е попречило да излезе от водата…

— Такава причина е могла да се появи един-единствен път, например избухването на съвсем близката свръхнова. Нали знаете, че дзета Лира е била нова преди няколко милиона години. Може би твърдото излъчване е погубило живота на континентите, а организмите по дъното на океана да са оцелели.

— Ако излъчването е било такова, каквото казвате, щяха и до днес да останат следи от него. А пък радиоактивността на почвата е дори много ниска за тази част от галактиката. А освен това през тия няколко милиона години еволюцията отново щеше да отиде напред; разбира се, нямаше да има никакви гръбначни, а само примитивни крайбрежни организми. Забелязахте ли, че брегът е напълно мъртъв?

— Забелязах. Това наистина ли има толкова голямо значение?

— Решаващо. Животът по правило възниква най-напред в крайбрежните плитчини и едва тогава слиза в дълбочините на океана. Не е възможно тук да е станало иначе. Нещо го е изпъдило. И ми се струва, че не го пуска да се върне до днес.

— Защо?

— Защото рибите се страхуват от сондите. На планетите, които познавам, никои животни не се боят от апаратите — никога не се боят от нещо, което не са виждали.

— Искате да кажете, че те вече са виждали сонди?

— Не знам какво са виждали. Но защо им е магниточувствителното сетиво?

— Това е една глупава история! — измърмори Рохан.

Той гледаше накъсаните фестони метал, надвеси се през парапета — закривените черни краища на прътите трепереха във въздушната струя, която изпускаше роботът. Балмин с дълги клещи отчупваше един след друг подаващите се от тунелния отвор телове.

— Ще ви кажа нещо — каза той. — Тук не е имало дори висока температура, никога не е имало, защото металът щеше да се окисли. Следователно и вашата хипотеза за пожар отпада…

— Тук се разбива всяка хипотеза — измърмори Рохан. — Освен това не виждам каква връзка може да има между тази шантава джунгла и изчезването на „Кондор“. Та това е абсолютно мъртвило.

— Не винаги е било така.

— Преди хиляда години, да, но не и преди няколко години. Няма какво да търсим повече тук. Да се връщаме долу.

И те замълчаха, а машината се спусна срещу зелените сигнални знаци на експедицията. Рохан поръча на техниците да включат телекамерите и да предадат данни за положението на „Непобедимият“.

Сам той се затвори в кабината на главния транспортьор с учените. Като продухаха с кислород миниатюрното помещение, те започнаха да ядат сандвичи и да пият кафе от термосите. Над главите им пламтеше тръбообразната лампа. На Рохан му беше приятна нейната бяла светлина. Червеният ден на планетата беше почнал вече да му омръзва. Балмин плюеше, защото докато дъвчеше, пясъкът, който подло се беше набил в наустника на маската, скърцаше в зъбите му.