Станислав Лем - Непобедимият

Това, което бяха нарекли град, всъщност изобщо не приличаше на земните селища. Потънали на неизвестна дълбочина в подвижните дюни, тъмните масиви с четковидна, сякаш наежена повърхност не приличаха на нищо, което са виждали човешките очи. Тези съоръжения с неопределени форми се издигаха на няколко етажа. Нямаха прозорци, врати, дори стени, едни изглеждаха като навълнени, взаимно проникващи се в много посоки, извънредно заплетени мрежи, с надебелявания в местата на свързване; други пък напомняха сложни пространствени арабески, които биха се получили от плътно слепване на медени пити или решета с триъгълни или петоъгълни отвори. Във всеки по-голям елемент и във всяка достъпна за погледа плоскост можеше да се открие известен тип закономерност, не тъй еднородна като в кристала, но без съмнение със своя повтарящ се определен ритъм, макар на много места да го прекъсваха следи от разрушения. Някои конструкции, построени сякаш от нацепени в ъглести форми и плътно сраснали клони, бяха произволно разперени в различни посоки като дървета или храсти: те или представляваха част от дъга, или две навити в противоположна посока спирали; стърчеха вертикално в пясъка; срещаха се обаче и наведени, наподобяващи рамената на подвижен мост плоскости. Ветровете, които духаха главно от север, бяха натрупали на всички водоравни плоскости и по полегатите наклони подвижен пясък, така че много от тези развалини приличаха на широки пирамиди с пресечени върхове. Отблизо обаче привидно гладката повърхност издаваше истинския си вид; система от храстовидни островърхи пръти, летви, на места заплетени до такава степен, че пясъкът се задържаше върху тях. На Рохан се стори, че това са някакви кубически и пирамидални остатъци от скали, обраснали с мъртва и изсъхнала растителност. Но и това впечатление се разсейваше от няколко крачки разстояние: защото в хаоса на унищожението се проявяваше една закономерност, чужда на живите организми. Развалините не бяха обикновени, монолитни, защото можеше да се погледне в тях през пролуките в металния гъсталак, не бяха също празни, защото той ги изпълваше от край до край. Отвсякъде лъхаше мъртвило и пустота. Рохан си помисли за антиматериомета, но употребата на сила беше безсмислена, след като сградите бяха без вътрешни помещения и те не би имало къде да влязат. Вихърът гонеше между високите бастиони облаци прах. Симетричните мозайки от тъмнеещи отвори се изпълваха с пясък, който се изсипваше на струи и се събираше в основата в стръмни конуси като миниатюрни лавини. Непрестанното шумолене, с което той се ронеше, ги съпровождаше из целия път. Въртящите се антени, маховите дула на крачещите Гайгери, ултразвуковите микрофони и индикаторите за излъчванията мълчеха. Чуваше се само хрущенето на пясъка под колелата и прекъснатото виене на форсиращите мотори, когато машините променяха строя си на завоите, колоната ту потъваше в дълбоката хладна сянка на отминаващите колоси, ту отново изпълзяваше на осветения в червено пясък.

Най-после тя достигна една тектонична пукнатина. Това беше широка сто метра пропаст, като някаква привидно бездънна паст, без съмнение много дълбока, защото водопадите от пясък, които вятърът непрестанно събаряше в нея, не бяха я запълнили. Колоната спря и Рохан изпрати на другата страна летящия робот-разузнавач. Наблюдаваше на екрана това, което роботът забелязваше с телевизионните си обективи, но картината продължаваше да си бъде такава каквато я знаеха. Разузнавачът беше извикан обратно след един час и след като се присъедини към групата, Рохан се посъветва с Балмин и физика Гралев, които пътуваха в неговата машина, и реши да бъдат прегледани по-основно няколко от развалините.

Най-напред опитаха да установят с ултразвуковите сонди колко е дебел слоят от пясък по „улиците“ на мъртвия „град“. Това беше трудна работа. Резултатите от отделните сондажи бяха различни, може би поради това, че основната скала беше претърпяла вътрешна декристализация от сътресението при грамадното разпукване. Това огромно коритообразно хлътване на терена, изглежда, беше изпълнено с пясъчен слой от седем до дванадесет метра. Колоната се насочи на изток към океана и след единадесеткилометров, лъкатушещ път между възчерните развалини, които ставаха все по-ниски и все по-малко се издигаха над пясъка, докато изчезнаха съвсем, тя достигна до голи скали. Спряха се на края на скалата, която беше толкова висока, че шумът на разбиващите се в подножието й вълни достигаше горе като едва доловим шепот. Поясът гола, очистена от пясък, неестествено гладка скала се простираше по цялата брегова линия, издигаше се на север в няколко планински върха, които със застинали скокове се спускаха към огледалото на океана.