Станислав Лем - Непобедимият

— Дайте светлина — чу се гласът на астрогатора. Когато стана светло, той погледна циферблата на стенния часовник. — Старт след два часа.

Разнесоха се смутени гласове: най-енергично протестираха хората на главния биолог, които бяха достигнали в пробното сондиране на двеста метра под повърхността. Хорпах даде знак с ръка, че няма да има никаква дискусия.

— Всички машини се връщат на борда. Да се дадат на съхранение получените материали. Прегледът на снимките и останалите анализи ще се провеждат нормално. Къде е Рохан? А, тука ли сте? Добре. Чухте ли какво казах? След два часа всички хора трябва да са на стартовите си места.

Операцията по завръщането на разтоварените машини се провеждаше бързо, но акуратно. Рохан остана глух към молбите на Балмин, който го молеше да го остави да продължи сондажа с още петнадесет минути.

— Чухте ли какво каза командирът — той поглеждаше ту вляво, ту вдясно и подканваше монтажниците, които на големи самоходни кранове се приближаваха към изкопаните ровове. Една след друга сондажните апаратури, временните решетъчни платформи и контейнерите с гориво пътуваха към товарните отвори; когато вече само разровената почва свидетелствуваше за извършената работа, Рохан заедно със заместник главния инженер Вестергард обиколи за всеки случай мястото на изоставените разкопки. После хората изчезнаха във вътрешността на кораба. Едва тогава се раздвижиха пясъците в далечния периметър, извиканите по радиото енергоботи започнаха да се връщат в редица, да се скриват в кораба, който после прибра под плочите на бронята пандуса и отвесната конструкция на асансьора, остана за миг неподвижен и после металическото свистене на сгъстения въздух, който продухваше дюзите, заглуши виенето на вятъра. Кълба прах скриха кърмата, в тях трепна зелено сияние и се смеси с червената светлина на слънцето; нестихващи гръмотевици разтърсваха пустинята и се връщаха отразени от скалните стени като многократно ехо; корабът бавно се издигна във въздуха и като остави зад себе си обгорен кръг върху скалите, остъклени дюни и парчета кондензирана материя, увеличавайки скоростта си, изчезна във виолетовото небе. Дълго след това, когато и последната следа от неговия път, означен от белезникава струя пари, се разсея в атмосферата, а подвижните пясъци бяха започнали да покриват голата скала и да изпълват изоставените разкопки, от запад се появи тъмен облак. Като летеше ниско, той се разля, разтегли се, обгърна с кълбата си мястото на кацането и увисна неподвижно. Остана така известно време. Когато слънцето започна силно да клони на запад, от облака заваля над пустинята черен дъжд.

„Непобедимият“ се спусна на старателно избрано място, почти на шест километра северно от външната граница на така наречения „град“. „Градът“ се виждаше доста добре от командния пункт. Впечатлението, че това са изкуствено издигнати конструкции, беше сега по-силно, отколкото когато гледаха снимката на спътника-фотосонда. Ръбести, обикновено по-широки в основата, отколкото на върха, с различна височина, възчерни, на места лъскави като метал, те се простираха в продължение на много километри; но дори и с най-силен бинокуляр не можеха да се различат добре техните детайли; изглеждаше само, че по-голямата част от постройките е надупчена като решето.

Този път още не беше престанало металическото звънтене на изстиващите дюзи, когато от вътрешността на кораба се подаде пандусът и клетката на асансьора и корабът се обгради с кръг от енергоботи, но това не беше всичко. На едно място, което се намираше точно срещу „града“ (отдолу той не се виждаше поради малките възвишения), се събра вътре в силовото поле група от пет всъдехода, към които се присъедини двойно по-голям от тях, приличен на апокалиптичен бръмбар, подвижен антиматериомет.

Командир на оперативната група беше Рохан. Той стоеше изправен в отворената куличка на първия всъдеход и чакаше да бъде отворен по заповед от борда на „Непобедимият“ проход през силовото поле. Два инфоробота от двата съседни хълма изстреляха няколко незагасващи зелени ракети и означиха пътя, а построената в две редици колона, начело с всъдехода на Рохан, потегли напред.

Машините свиреха басово с моторите си, фонтани пясък излитаха изпод балонните колела на гигантите, отпред, на двеста метра пред челния всъдеход, носейки се над повърхността на земята, се движеше роботът-разузнавач. Той приличаше на плоска чиния с бързоподвижни пипалца, а въздушните струи, които изхвърляше под себе си, раздухваха върховете на дюните, сякаш той, минавайки над тях, палеше по върховете им невидими огньове. Вдигнатият от колоната прах дълго се виеше в почти неподвижния въздух и след като тя отмина, означаваше пътя й с червеникава, кълбеста ивица. Сенките на машините ставаха все по-дълги; клонеше към залез. Колоната заобиколи изпречилия се на пътя й, почти напълно засипан кратер и след двадесет минути достигна първите развалини. Там вече нейният строй се обърка. Три всъдехода с автоматично управление се отделиха и означиха с ярки, сини светлини, че е включено локалното силово поле. Две други машини, управлявани от хора, потеглиха в подвижното прикритие. Петдесет метра зад тях крачеше на високите си присвити крака огромният антиматериомет. На едно място, след като прекрачи засипана купчина от накъсани сякаш метални въжета и телове, колоната се принуди да спре, защото единият му крак потъна през пясъка в някаква невидима пукнатина. Два арктана скочиха от всъдехода на командира и освободиха пленения колос. След това колоната продължи пътя си.