Станислав Лем - Фиаско

А именно: как тази покрайнина му навяваше — и не само на него! — асоциации със сън, със страната на халюцинациите и безумието на сразената красота. Думите, че това е зона, в която природата сънува, като осъществява своето ужасяващо великолепие, своите необуздани кошмари някак си директно, пренебрегвайки каквато и да било психика, в монолитната твърдост на материалните формации, тези думи сами му идваха на устата. Наистина, също като насън, каквото и да съзреше, му се струваше едновременно чуждо и абсолютно свое, непрекъснато му приличаше на нещо и в следващия миг упорито бягаше от тази прилика, непрекъснато му се струваше грандиозна безсмислица, прикриваща някакъв тънък намек и двузначен смисъл; наистина тук всичко сякаш от векове започваше отначало със забележителна прецизност, но никога не можеше да приключи, да се реализира напълно, да се реши да достигне финала — тоест собственото си предназначение.

Тъй размишляваше, замаян и от обкръжението, и от собствените си мисли, защото нямаше обичая да философствува. Слънцето вече беше останало зад гърба му, сега сянката му го изпреварваше и му беше тръпнещо странно да открива в движението на тази ръбеста, хвърляна далече напред сянка нейната механична и същевременно своята собствена, човешка природа — силуетът на безглавия робот се люлееше като кораб в ход, но едновременно с това притежаваше присъщи само на човека движения и ги демонстрираше поради огромното увеличение с ужким подчертано покорство. Действително, не за първи път виждаше това, почти двучасовото придвижване по оброчището обаче някак окрили или изостри въображението му. Вече не съжаляваше, че от Рьомбден сви малко по на запад и загуби радиовръзката с жителите на кратера. От радиосянката щеше да, излезе на трийсетата миля — значи наскоро, — но сега предпочиташе да бъде сам, освободен от стереотипните въпроси и стандартните отговори.

На хоризонта се очертаха почти черни силуети — не беше сигурен дали са облаци или планини. Ангус Парвис, който отиваше в Граал и при цялото преживяно богато развихряне на въображението нито веднъж не свърза своето презиме с Парсифал — най-трудно за човека е да излезе от своята мисловна идентичност, както и от собствената си кожа, при това в мит, — вече не обръщаше внимание на околността, в която се движеше, още повече че сценографията на привидна смърт, на планетен theatrum anatomicum от минерали, избледняваше. Вече отминаваше с непресторено безразличие местата, инсценирани сякаш скришом специално за неговите очи. От мига, в който взе решение, си забрани да мисли за повода на това решение. Не му беше трудно да го спазва. Като астронавт беше свикнал да прекарва продължително време в самота. Маршируваше с поклащащия се диглатор, колосът се навеждаше ту наляво, ту надясно с добре познато му движение. Крачкомерът показваше почти трийсет мили в час. Призрачните реминисценции на гущеровите и змийски танци на смърт та отстъпиха място на деликатно нагънати скали, покрити с по-ситен, по-лек и по-фин от пясъка вулканичен туф. Можеше да ускори крачка, но очакващите го при всяка стъпка изненади изискваха голямо напрежение, а му предстоеше многочасов път, и то по значително по-труден терен още преди депресията. Плоско назъбените контури на хоризонта загубиха приликата си с облаци. Той вървеше към тях, а сянката му пълзеше напред, уродлива, защото поради огромната маса на гигантохода дължината на краката му е само една трета от дължината на корпуса: ако бъде принуден да увеличи скоростта, той ще трябва да прави по-голяма крачка, като подхвърля последователно напред всеки крайник заедно с бедрото, което е технически възможно благодарение на това, че пръстенната сглобка на краката и по-точно на тяхното шаси, представлява огромен плъзгащ се диск — основа на корпуса. Тогава обаче към клатушкането на колоса се прибавят и подхвърляния нагоре-надолу, а пейзажът започва да се клати пред очите на водача, сякаш е пиян. Тези толкова тежки машини не са пригодени за бягане. На Титан за тях е проблематичен дори скокът от височина два метра. На по-малките планети и на земната Луна имат по-голяма свобода на придвижване. Впрочем конструкторите им не си бяха поставяли за цел те да развиват високи скорости, предназначението им бе да извършват тежки работи; способността на колосите да се движат беше сама допълнително удобство на работливите великани за независимо придвижване.

В продължение на почти цял час на Ангус ту му се струваше, че след миг ще заседне в скалния хаос, ту че азимутът е бил определен просто гениално, защото при приближаване до поредното свлачище, до подпрените така нестабилно каменни плочи, че и най-слабият полъх би ги превърнал в ехтяща лавина, винаги в последния момент се разкриваше удобен преход, та не му се налагаше нито да лавира, нито да се измъква от завършващ на глухо път. Въпреки това бързо установи, че на Титан идеален водач би бил кривогледият човек, щом се налагаше да наблюдава от височина и терена пред себе си, и светлинния пътепоказател, който трепереше като иглата на обикновен компас на фона на полупрозрачната карта. Справяше се нелошо, бе повярвал и на очите си и на компаса. Шумът на силовите агрегати и резонансното буботене на целия корпус при тежките условия на придвижване го изолираха от света; светът на Титан му се разкриваше само през неотразяващите светлина прозорци на стъкленото помещение, в което се намираше. Накъдето и да обърнеше глава — а правеше това винаги, когато по-лекият терен го позволяваше, — виждаше над морето от мъгла планински хребети, родени от изригналите някога и мъртви от векове вулкани. Вървейки по грапавия лед, той съзираше дълбоко в него сенки, вулканични бомби и непонятни по-тъмни форми — нещо като морски звезди или октоподи, застинали като насекомо в кехлибар.