Станислав Лем - Фиаско

Той погледна внимателно надолу, за да не закачи ръба на склада, и направи първата, предпазлива, малка крачка. В подплатата на дрехата му имаше хиляди електроди с форма на мънички спирали. Като прилепваха към голото тяло, те приемаха нервните и мускулните му импулси, за да ги предадат на молоха. Както на всяка от скелетните стави на човека в машината отговаряха хилядократно увеличени, херметично изолирани стави от метал, така и на отделните групи мускули, сгъващи и изправящи крайниците, отговаряха внушителни по размери цилиндри, в които се движеха бутала, изблъсквани от нагнетяваното от помпите масло. Но операторът нямаше нужда нито да мисли, нито да знае за тези неща. Той трябваше да се движи така, сякаш стъпва по земята, сякаш я тъпче с крака, сякаш навежда тялото си, за да вземе с протегнатата ръка нужния му предмет. Важни бяха само две разлики. На първо място самите гигантски размери — една човешка крачка се равняваше на двайсетметрова крачка на машината. Същото ставаше и с всяко движение. Благодарение на нечуваната прецизност на предавателните механизми машината да можеше например да вземе по волята на водача от масата пълна чаша и да я издигне на височина дванайсет етажа, без да разлее нито капка и без да счупи стъкления съд със стоманената хватка на челюстите си. Но това би било само своеобразна демонстрация на уменията на оператора, на неговата сръчност, защото колосът не камъчета и чаши трябваше да издига, а тежащи много тонове тръбопроводи, греди, каменни блокове. А ако му дадяха в ръка съответните инструменти, се превръщаше в сондажна кула, булдозер, кран — като винаги си оставаше богатир, обединил почти безкрайни сили с човешка сръчност.

Гигантоходите представляваха увеличен вариант на концепцията за екзоскелетона като външен усилвател на човешкото тяло, позната от много прототипи на XX век. Изобретението бе позабравено, защото на Земята не му намериха безконкурентни приложения. Идеята се възроди при завладяването на Слънчевата система. Появиха се машини, приспособени към планетите, на които трябваше да работят, съобразени с местните условия и задачи. Тези машини имаха различно тегло, но инертността на масата им навсякъде беше еднаква и тук се криеше втората, най-съществената разлика между тях и хората.

Както издръжливостта на градивните материали, така и мощността на задвижване имат граници. Поставя ги инертността на масите, неизменно присъствуваща дори далече от каквото и да било гравитационно поле. Гигантоходът не може да прави резки движения, така както стрелката на крана не може да се върти като крило и не може да се спре светкавично крайцер в морето. Ако някой би поискал да изпробва това с диглатора, би счупил прътовата конструкция на крайниците му. За да се избегне подобна опасност, конструкторите му бяха поставили във всички отклонения на задвижването предпазители, чиято задача бе да предотвратяват всички маневри, равносилни на катастрофа. Водачът би могъл да изключи всеки от тези предпазители — или всички — в случай на фатална необходимост. Тогава за сметка на унищожената машина той би спасил — може би — живота си, измъквайки се изпод скално срутване или от друга опасна за живота му ситуация. А ако и това не му даваше шансове за спасение, оставаше последното убежище, ultimum refugium — витрификаторът. Устройството замразяваше човека светкавично. Но медицината по онова време още не беше в състояние да съживява витрифицирани тела; жертвите на всевъзможни катастрофи и болести, съхранявани в контейнери с течен азот, почиваха в неизбежното очакване на идните векове, когато ще бъде открито изкуството на възкресяването.

Много хора оценяваха това отсрочване на лекарските задължения в неопределеното бъдеще като зловещо дезертьорство, като обещание за спасение без никаква гаранция, за неговото изпълняване. То обаче бе прецедент в медицината, едновременно окончателен и граничен, но не първи. Нали първите присаждания на маймунски сърца на смъртно болни хора също бяха предизвикали реакция на възмущение и ужас. Впрочем при изследване мнението на водачите бе установено колко скромни надежди свързват те с витрификационната апаратура. Професията им беше нещо ново; стаилата се в нея смърт — толкова стара, колкото всички човешки начинания. Докато крачеше с тежки стъпки по повърхността на Титан, и Ангус Парвис не мислеше за черната конструкция над главата му, нито за бутона, който сияеше като рубин под прозрачния похлупак. Пилотът излезе подчертано предпазливо на бетонната плоча на космодрума, за да изпробва диглатора на нея. Веднага се върна отдавна познатото му усещане, че е едновременно лек и тежък, освободен и притеснен, бавен и бърз — единственото що-годе близко сравнение дават усещанията на плувеца под вода, на който водата отнема тежестта на тялото, но течната среда му оказва толкова по-голямо съпротивление, колкото по-бързо би искал да се движи той. Прототипите на планетните машини незабавно отиваха на бунището след няколко часа работа, защото все още им липсваха ограничители на подвижността. Ако новак направи няколко крачки с гигантоход, добива впечатлението, че работата е фасулски прости и затова, щом рече да изпълни някоя проста задача, да речем, да положи гредите върху зидарията на някоя сграда, ще бутне стената и ще огъне гредите, преди още да е осъзнал какво става. Но и машината с ограничители може да подведе неопитния водач. Стойностите на пределните натоварвания се отчитат толкова лесно, колкото се чете учебник по каране на ски, никой обаче не е станал шампион по слалом благодарение на такова четиво. Овладял вече хилядниците, и то добре, Ангус почувствува по слабото в началото ускорение на крачките, че подчиненият му гигант има почти два пъти по-голяма маса. Както си висеше в остъклената кабина като паяк в странна мрежа, той веднага забави движението на краката и дори спря, за да се заеме умишлено бавно с гимнастика на място. Пристъпваше от крак на крак, като навеждаше корпуса встрани, и едва след това обиколи няколко пъти ракетата си.