Станислав Лем - Фиаско

През камерата за изравняване на наляганията излязоха навън. Кулата стърчеше над тях, все едно гигантска гъба с остъклена шапка. Горе Лондон се суетеше насам-натам, закривайки със сянката си зеленото сияние на мониторите. Заобиколиха основата на кулата, кръгла, без прозорци, като морски фар, изложен на напора на вълните, и Госсе отвори вратата на гаража от нагъната ламарина. Луминесцентните лампи запримигваха. В празното помещение пред отместения към задната стена подемен кран стоеше всъдеход, приличащ на някогашните американски луноходи. Открито шаси, пейки с място за опиране на краката, просто шаси на колела с кормило и скрити акумулатори отзад. Госсе излезе с него на неравния чакъл под кулата и спря всъдехода, за да са качи пилотът. Потеглиха през червеникавата мъгла към неясния силует на ниска сграда — кубче с плосък покрив. Далече, отвъд хребета на планините, просияваха като противосамолетни прожектори мътни снопове светлина. Но те нямаха нищо общо с тази старомодна представа. Слънцето пращаше на Титан, особено в облачни дни, твърде оскъдна светлина и затова при експлоатацията на урановите руди на стационарна орбита над Граал бяха изведени огромни огледала с лека конструкция, наречени солектори, чиято задача бе да концентрират слънчевите лъчи върху територията на рудника. Ползата се оказа съмнителна. Сатурн със спътниците си образуваше фатално за изчисленията пространства на взаимодействие на много маси. Затова въпреки усилията на астроинженерите светлинните снопове се отклоняваха и често достигаха чак до кратера Рьомбден. Тези слънчеви нашествия доставяха на неговите самотни обитатели не само иронично удовлетворение, тъй като най-вече нощем изтръгнатият от тъмнината котел на кратера разкриваше цялото свое потресаващо, възхитително очарование. Заобикаляйки с всъдехода препятствията — безформени колоноподобни образувания, изходи на малките вулканични тунели, — Госсе също забеляза студената като полярно сияние светлина и измърмори сякаш на себе си:

— Идват към нас. Не е лошо. След малко ще се огледаме като в театър.

И добави; вече с явно злорадство:

— Добър човек е този Марлин.

Ангус разбра подигравката — осветяването на Рьомбден означаваше египетски тъмнини в Граал. Марлин или неговият дежурен сигурно вече измъкваха от леглата целия обслужващ персонал на солекторите, за да насочи чрез включване на двигателите космическите огледала там, където трябва. Двата светлинни снопа обаче се приближаваха все повече и повече, в единия проблесна заледеният връх на източния хребет. Допълнителен повод за радост на жителите на Рьомбден представляваше необикновената за Титан прозрачност на въздуха над техния кратер. Тя им даваше възможност цели седмици да се любуват на жълтия, тънкопръстенен диск на Сатурн върху звездния небосвод. Макар и на разстояние, пет пъти по-голямо от разстоянието между Луната и Земята, изгряващият Сатурн винаги изненадваше новаците с огромните си размери. Разкриваше без далекоглед разноцветните ивици по повърхността си и черните капки на сенките, хвърляни от най-близките му спътници при затъмненията. Това зрелище беше възможно благодарение на бореалния вихър, който се носеше през зиналото гърло на скалите така стремително, че даваше фьонов ефект. Никъде другаде на Титан не беше и така топло, както в Рьомбден. Може би обслужващият персонал на солекторите още не ги беше овладял, може би причината беше в обявената тревога, но слънчевият сноп вече заливаше котловината. Стана ясно като ден. Всъдеходът можеше да върви без фарове. Пилотът виждаше сивата бетонна настилка около своя „Хелиос“. Отвъд нея, там, закъдето се бяха запътили, стърчаха като вкаменени дънери на невероятни дървета вулканични стълбове, изхвърлени при някогашните изригвания и изстинали преди милиони години. Скъсени от перспективата, те приличаха на рухнали колони на храм, а техните подвижни сенки — на стрелките на подредени един до друг слънчеви часовници, които отмерваха чуждото, забързано време. Всъдеходът подмина тази хаотична палисада. Движеше се неравномерно, електрическите двигатели тъничко проплакваха. Плоската сграда все още тънеше в полумрак, но вече се виждаше, че зад нея се издигат два черни силуета — сякаш готически катедрали. Парвис оцени истинските им размери едва когато слезе и редом с Госсе се приближи до тях.

През живота си не бе виждал такива колоси. Никога не бе управлявал диглатор, за което си премълча. Ако се облече такава машина в космата кожа, би се превърнала в Кинг Конг. Пропорциите не бяха човешки, а по-скоро антропоидни. Прътовата конструкция на краката се спускаше вертикално и преминаваше в стъпалата, масивни като танкове, неподвижно зарити в камънаците на сипея. Бедрата-кули влизаха в тазовия кръг, а в него, като широкодънен кораб, бе поместен железният корпус. Той вирна глава и едва тогава видя китките на горните крайници. Бяха провиснали край туловището като безсилно отпуснати стрели на кран със стоманено свити юмруци. Двата колоса бяха безглави, а това, което отдалеч взе за кулички, се оказаха стърчащите на фона на небето от раменете им антени.