Станислав Лем - Фиаско

После теренът пак се промени. Пак изглеждаше страшен, но по друг начин. Сякаш планетата бе преминала през период на бомбардировки и ерупции, в които слепите изблици на лава и базалт са се стрелнали на възбог, за да замрат така в дива и чужда неподвижност. Навлизаше вече в тези вулканични клисури. Надвесените ръбове, на по-далечните скали навяваха усещане за нещо невъзможно. Да, така изглеждаше невъзможното да бъде изразено-с думи от същества, оформени на планета с по-благоприятни условия: динамизирано мъртвило на застинали сеизмични формации, в размах, усилен от налягане, не по-голямо от това на Марс. Крачещият гигантоход сега не се струваше великан на загубения в лабиринта човек. Смаляваше се, просто изчезваше в сравнение със струпванията от лава. Някога космическият мраз ги бе стегнал в километрови огнени струи, а преди да изстинат, политайки в пропастта, ги бе разтеглил в гигантски висулки — чудовищни колонади. До тях диглаторът приличаше на буболечка, която лазеше по колкото небрежното, толкова и внушително строителство на истинските великани на планетата. Като че ли тежък сироп беше капал от някакъв ръб в сталактитови висулки, а от пролуките в пода ги гледаше мравка. Пропорциите обаче бяха още по-поразителни. Именно в този ред на хаоса, чужд за човешките очи, защото не напомняше нито една земна планина, се проявяваше жестоката красота на пустошта, изхвърлена от планетните дълбини и застинала от жарава в камък под чуждото слънце. Под чуждото, тъй като тук Слънцето не беше огнен диск, както на Луната или на Земята, а студено нажежен гвоздей, забит в червеникавия небосклон, даващ малко светлина и още по-малко топлина. Навън бе минус 90 градуса — температурата на изключително мекото лято тази година. В изхода на пролома Ангус съзря небето в зарево. Това зарево се издигаше все по-високо, докато обхвана една четвърт от небесния свод и той не разбра веднага, че то не е нито северно сияние, нито лъчът на солектора, а матерният владетел на Титан — многопръстенният, жълт като мед Сатурн.

Острото навеждане, подскачането на кабината и внезапният вой на двигателите, прекъснати по-скоро от рефлекса на жироскопа, отколкото от неговата маневра, му дадоха да разбере, че сега не е време за размишления от астрономично или още повече от философско естество. Той сведе разкаяно очи надолу. Интересно защо точно в този миг си даде сметка колко комични са движенията му. Увиснал в сбруята, пилотът клатеше крака във въздуха, но чувствуваше всяка гръмовита стъпка, въпреки че се люлееше като в детска игра. Клисурата започваше да става стръмна. Въпреки позабавената крачка машинното отделение се изпълни с напрегнатото виене на турбините. Ангус попадна в дълбока сянка и преди да запали фаровете, в последния миг заобиколи една скална гърбица, по-голяма от диглатора. Тенденцията на неговата махално ускорена маса да се подчинява на първия закон на Нютон и да върви по права линия бе нарушена от неизбежния завой и това пренатовари двигателите до крайност. Досега спокойно зелени, сега всички датчици заблестяха пурпурно. Турбините завиха отчаяно, давайки всичко, на което са способни. Оборотомерът на главния жироскоп запримигва в знак, че предпазителят му изгаря — и в такова навеждане на кабината, сякаш диглаторът падаше, Ангус се обля в студена пот: по толкова кошмарно глупав начин ли трябваше да строши поверената му машина! Но само левият налакътник закачи скалата със скърцането на засядащ в риф кораб, изпод стоманата бухна дим, прахоляк, снопове искри и гигантоходът възстанови с вибриране равновесието си.

Пилотът си отдъхна. Беше доволен, че в клисурата нямаше радиовръзка с Госсе, иначе автоматичният предавател би показал на монитора приключението му. Излезе от дълбоката сянка и удвои вниманието си. Все още го беше срам, нали проблемът беше елементарен и стар като света. Дори машинистът знае от практиката или чувствува инстинктивно, че е съвсем различна работа да потегли само С локомотив или с прикачени към него вагони. Тъй че той продължи да крачи като на строева подготовка, а колосът отново бе като по чудо послушен. Виждаше през прозореца как слабото движение на ръката му мигновено се превръща в замах на клещоподобното лапище, а при всяка стъпка кракът-кула проблясва с коленния диск при изнасянето напред.

Бе се отдалечил от космодрума с петдесет и осем мили. От картата, спътниковата фотография и моделираната в мащаб 1:800 диорама на терена знаеше, че пътят до Граал се дели на три основни части. Първата обхващаше така нареченото гробище и вулканичната клисура, която току-що бе напуснал. Втората вече лежеше пред очите му — пролуката в масива от застинала лава, пробита със серии термоядрени взривове — масивът, най-големият от изригванията на орландския вулкан, изключваше друг начин за покоряване на стръмните цилиндрични склонове. Ядрените експлозии бяха изгризали преграждащия пътя планински хребет и го бяха разсекли като затоплен нож масло. На титанограмата в кабината този преход бе ограден с удивителни знаци за напомняне, че при никакви обстоятелства водачът не бива да напуска кабината. Остатъчното лъчение след термоядрените взривове все още беше опасно за човека извън бронята на гигантохода.