Станислав Лем - Фиаско

Външно бе напълно спокоен и не се сбогува с никого. Никой от другарите му не влезе заедно с него в асансьора, когато часът удари. В обикновен бял скафандър и шлем под мишница, той гледаше как се сменят цифрите на отминаваните палуби. Вратата се отвори сама. Под купола на стартовата зала ракетата изглеждаше странно малка; бе безупречно сребърна, защото все още не бе пресичала атмосферата и жаравата не бе обгорила нито носа, нито бордовете й. Приближи се до нея по ажурния под, който кънтеше глухо под краката му, чувствувайки нарастваща тяга — знак, че „Хермес“ увеличава скоростта си, за да може да го тласне по-силно при старта. Озърна се. Високо горе, там, където се събираха носещите греди, светеха броениците на силни лампи. Пилотът спря в тяхната светлина без сенки и постави шлема си. Люкът на кабината се отвори над него. Закопчаните катарами изщракаха, той докосна инстинктивно широката гривна на металната яка, пое кислород, понеже вече беше изолиран от въздуха в залата, налягането беше малко по-голямо, но скоро се изравни. Подемникът, на който стъпи, тръгна нагоре. Тъмният допреди миг люк светна отвътре, подвижното стъпало докосна прага и замря. Без да бърза, той прехвърли краката си, обути в солидни обувки, през прага, плъзгайки ръка в еластичната ръкавици по тръбата на парапета, приведе се и се мушна с краката напред, хвана с две ръце скобата на щурца и меко се отпусна. Люкът се затвори. Разнесе се нарастващ протяжен шум — върху ракетата беше паднал херметичният, калпак, който досега бе висял над нея, а хидравличните бутала го напасваха към фунията за изтласкване; така се избягваше загубата на въздух и отравянето му с пламъците на двигателите. Лесно, все едно че беше в симулатор, той взе гофрираните, маркучи на климатичната инсталация, завинти ги към съответните муфи на скафандъра, байонетните запънки веднага изщракаха, което говореше, че резбите са съвпаднали. Бе се слял с ракетата. Стенната й тапицерия започна да набъбва, докато го обви в еластичен пашкул чак до мишниците, само ръцете му останаха свободни. Имаше свободно място колкото в египетски саркофаг. Точно така наричаха понякога тези едноместни ракети. Автоматът за обратно броене беше отдясно. На височината на очите му, през стъклото на шлема светеха в лицето му таблата на аналоговите индикатори и дублиращите ги цифрови измервателни, уреди за височина, мощност, изкуствен хоризонт, а четириъгълният монитор, все още сляп, беше поместен в средата. Той бутна лоста докрай и всички лампички светнаха, запримигваха с фамилиарна дружелюбност, уверявайки то, че са готови: главният двигател, осемте маневрени, коригиращи и четирите спирачни двигатели, парашутите — един пръстеновиден за йоносферата и още един голям, авариен. Екранът със светкавично угасващи точици обаче го увери, че авария няма да има и очерта идеално точната крива на полета — от зелената звездичка, означаваща „Хермес“, до издутата планетна повърхност. С части от секундата закъсня съобщението за готовност на третия парашут — каскадния, наричан често пето колело на колата. Пилотът неведнъж беше преживявал подобни мигове и ги обичаше. Вярваше на примигващите като бърз пулс зелени, оранжеви и сини лампички. Знаеше, че може да светнат и червените, като кръвясало от страх око, понеже не съществуват абсолютно безаварийни устройства, но дотук всички се бяха постарали да не го подведат.

Автоматът вече отброяваше от, двеста в намаляващ порядък. Струваше му се, че чува в мембраните събралите се в залата за управление хора, че цифрите, изброявани от безразличния механичен глас, се сипят върху този жив фон на затаено дишане. При „десет“ усети пулса си леко да се ускорява и смръщи вежди под стряхата на шлема, като че ли за да смъмри непослушното сърце. Което си е истина, никой не, можеше да мине без тахикардия при старта, и то при банален старт, а какво остава при подобни обстоятелства. Той се радваше на мълчанието на колегите, но когато чу ритуалното НУЛА и почувствува как слетите в едно тяло и ракета потрепнаха, улови тихия глас на някой, който стоеше далече от микрофона: „Бог да те пази.“ Тези дошли ненадейно думи го изненадаха, макар че, кой знае, може би бе очаквал тъкмо тях от него. Но време за размишления нямаше. Изтласквана от едновременно фината и мощна хидравлична лапа — сякаш гигантска стоманена лапа на атлант — ракетата се отдели от борда на „Хермес“ и въпреки че пилотът не можеше да се помръдне в балонестия си пашкул, за две или три секунди, преди да се включат двигателите, усети безтегловността. За миг до торния ръб на монитора съзря отдалечаващия се кораб, но можеше и да му се е привидяло. По негово желание ракетата носеше името „Земя“ и така щяха да я призовават. Тя направи салто, ситните точици на звездите прелетяха косо през монитора, Квинта проплува сред тях като неголям бял диск и изчезна, а „Земя“ помете мрака с газовете от коригиращите двигатели, след което легна на курса: траекторията на реалния полет съвпадна напълно с начертаната от компютъра. Вече трябваше да се обади на „Хермес“, ала той продължаваше да мълчи — като че ли се опиваше от самотния полет.