Станислав Лем - Фиаско

— Когато се обръщаме с гръб към света, светът не изчезва. — обади се неочаквано физикът. — Където има мисъл, там има и жестокост. Те ходят ръка за ръка. Налага се да го признаем, след като не можем да променим нещата.

— А защо командирът не приема никого? — изтърси пилотът.

— Има право — невъзмутимо отговори японецът. — Като всеки от нас и командирът има право да остане верен на принципите си. Също — и да остане сам. Доктор Герберт страда, пилотът Темпе страда, а аз не страдам. За отец Араго не смея и да спомена.

— Как така… не страдате…? — не го разбра Темпе.

— А защо не? Съвременната физика изисква въображение, което не се спира пред нищо — обясни спокойно японецът. — Това не е моя заслуга, а дар от прадедите ми. Не съм пророк, нито пък ясновидец. Когато се налага да бъда безогледен, аз съм безогледен, иначе не бих могъл да ям месо. Веднъж някой бе казал: Nemo me impune lacessit. Дали сега той се срамува от думите си?

Пилотът побледня.

— Не.

— Така трябва. Вашият другар и колега Харрах устройва представления. С маска, изразяваща голям гняв на лицето си — както демоните в нашия театър кабуки. Не бива да изпадаме в гняв или отчаяние, не бива нито да ги съжаляваме, нито да им отмъщаваме. И вие вече знаете защо. Нали?

— Да — каза Темпе. — Нямаме право да постъпваме така.

— Именно. Край на разговора. След трийсет… — той погледна часовника си — и седем часа „Хермес“ ще кацне на планетата. Кой ще бъде дежурен тогава?

— И двамата. Така е наредено.

— Няма да сте сами.

Накамура стана, поклони се и излезе. В пустата каюткомпания машината за миене на съдове шумеше тихичко. Във въздуха се носеше лекият полъх на климатичната инсталация. Пилотът погледна Герберт, който не беше мръднал — обхванал главата си с две ръце, лекарят седеше и гледаше пред себе си с невиждащ поглед. Темпе го остави сам в каюткомпанията, без да разменят и дума. Действително нямаше какво да си кажат.

Кацането на „Хермес“ протече извънредно ефектно. Когато наближи набелязаната точка на планетата, той започна да бълва от кърмата си такъв огън, че искрата му, пренесена от безброй мириади електронни очи в далечния Космос, се заби като нагорещена игла в млечната гъстота на облаците, накъса ги под себе си в розови парцали и той се мушна в тази прогорена от пламъците дупка, след което изчезна. Облачните дрипи започнаха да се усукват в спирални кълбета и да запълват пробива в обвивката на Квинта, но преди да го попълнят изцяло, през пролуките избухна жълто зарево. След девет минути — от толкова се нуждаеше светлинният сигнал, за да измине разделящото ги от планетата разстояние — обърнатият към Секста предавател на другия „Хермес“ се обади за първи и последен път. На същото място облаците още веднъж се отдръпнаха, този път по-бавно и по-плавно, а в изпълнената с хора зала за управление се разнесе къса, дълго потискана въздишка.

Застанал на фона на безупречно белия диск на Квинта, Стеергард се обърна към ГОД:

— Направи анализ на експлозията.

— Знам само какъв е спектърът на лъчението.

— Определи причината за експлозията въз основа на спектъра.

— Няма да е сигурна.

— Знам. Говори.

— Слушам. Четири секунди след угасяване на собствената тяга ядрото на реактора е избухнало. Искате ли да изложа причинните варианти?

— Да.

— Първи: в кърмата е ударил неутронен поток с такова съотношение на бързите и бавните неутрони, че да пробие защитата на реактора. Макари изключен, той е започнал да работи като реактор с бързи неутрони и в плутония е настъпила експоненциална верижна реакция. Втори вариант: кърмовата броня е била пробита от кумулативен заряд със студена аномалонова глава. Да изложа ли приоритета на първия вариант?

— Да.

— Атака от балистичен тип би увредила целия кораб, докато неутронният удар би унищожил само двигателя — при предположение, че на борда се намират биологични същества, които са отделени от двигателя с устойчиви на радиация прегради. Да покажа ли спектъра?

— Не. Мълчи.

Едва сега Стеергард забеляза, че стои сред белия блясък на Квинта като с ореол. Без да гледа, изключи образа и помълча за миг, като че ли подреждайки в ума си думите на машината.

— Някой иска ли да се изкаже?

Накамура повдигна вежди и бавно, почти церемониално, с уважение, примесено със съчувствие, произнесе:

— Поддържам първата хипотеза. Целта е била корабът да се обезсили, а екипажът да оцелее. С наранявания, но да остане жив. От трупове не може да се научи нищо.